Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.04.2009 19:20 - СПОМЕН ЗА ВИКТОР ПАСКОВ
Автор: zaro Категория: Изкуство   
Прочетен: 6611 Коментари: 8 Гласове:
0

Последна промяна: 28.04.2009 22:12


СПОМЕН ЗА ВИКТОР ПАСКОВ   Захари Карабашлиев     Знам, че никак не е в парадигмата на балканския манталитет да разкрива източниците си, да споделя изворите си и да отдава дължимото на тези, от които се е учил. Сигурно тази наша "чърта" си има обяснение, но то никога не ме е интересувало. По-долу са някои мои записки, колкото за Виктор Пасков, чиято смърт все още осмислям, толкова и за самия мен.               Ноември, 1993. Бяхме завършили следването си в Шумен и с жена ми вече живеехме във Варна, дъщеря ни бе на няколко месеца, опитвахме се да се справяме с поредната идваща зима. Една вечер, мой преподавател и приятел от университета се обади по телефона и съобщи, че е организирал среща в Шумен с писателя Виктор Пасков и, ако искаме, да отидем. "Германия, мръсна приказка" току що бе излязла в България, бях я изгълтал на един дъх, а за "Невръстни убийства" и "Балада за Георг Хених" бях писал дипломна работа. Книгите на Виктор знаех наизуст, бях изчел всичко каквото имаше да се изчете от него и за него(няколко оскъдни материала тук-там), но не ми и бе минавало дотогава през ум дори, че с писатели можеш да се виждаш ей така като с живи хора. Писателите, за мен бяха някаква различна от нас порода и с тях се срещаш само в книгите. (Навярно в наивността си съм бил прав.)   В уречения ден оставихме бебето Сара при баба и, качихме се на експресния влак и час и нещо по-късно слязохме на перона в Шумен. Там беше дошла вече и зимата. Виелица, студ, сняг. Срещата трябваше да е в хотел "Мадара". Когато отидохме там, във фоайето на хотела, кой знае защо се оказахме само няколко студенти и преподавателя-организатор. Виктор Пасков бе тръгнал от София май предния ден, но бе останал в Търново ли къде ли и оттам трябваше да се появи с кола, с "Москвич", нарочно изпратен от Шумен да го доведе, нещо такова... Или автобуса бе закъсал, не си спомням, наистина не си спомням, но някой бе тръгнал да го посреща с "Москвич".             В себе си носех дипломната си работа – нямах пари за ксерокопие(нямахме пари за памперси, какви ти ксерокопия!) и бях взел моя екземпляр, за да му го подаря(що за глупост!?). Носехме и книгите му, за автограф. И така, тези които бяхме дошли, седнахме на една маса(толкова бяхме, да) и зачакахме. Преди ерата на мобилните телефони, това бе единственото, което правиш, когато чакаш някого- седиш и чакаш...             Имаше и такова време в живота ни – деляхме хората по това дали са чели или не тези и тези книги. "Балада за Георг Хених" бе една от тези книги. Нямаше как да водя смислен разговор за съвременна(тогава) българска литература и да не намеся виола д"аморе. Тази малка книжица не ме оставяше на мира. Бях я чел толкова пъти и винаги ме вълнуваше със силата си. Не успявах и не успявах да разбера защо, по дяволите е толкова завладяваща? Какво я правеше по-различна от останалите български повести, които излизаха по това време. Йордан Радичков и Виктор Пасков бяха двамата български писатели, които са ме вълнували най-силно по това време, които са ме карали да мисля за самия акт на писането, за занаята... И когато дойде ред да избера дипломната си работа се колебах много, но накрая все пак избрах "Балада за Георг Хених". Кое беше това, което достигаше до сърцето така безпрепятствено? Талант, добре, ясно, но имаше и друго... Исках да го открия.             Има автори, артисти въобще, които творят така, че затварят вратите след себе си. Има и такива, които отварят прозорци. "Балада за Георг Хених" за мен отвори покрива на къщата.   В момента в ръцете си държа една разпердушинена от прелистване книжка от първото издание- листите й са вече хвърчащи, изпонадраскани от моите бележки, които водят към други книги, към други бележки... Къде беше силата на тази книга?   И така, написах дипломната си работа не върху "проблематиката", "нравствените послания" или "жанровата специфика" на книгата, а по скоро върху техниката на разказване. Кое правеше тези сто и седемдесет малки странички така силни, толкова... видими?   1993, ноември. Снежната виелица навън се усилваше, щеше ли да се появи Виктор Пасков? Твърде неловко се чувствахме, няколко загубеняци в балтоните си, на една маса в някаква усойна заличка на хотел "Мадара". В очакване на Виктор Пасков.   Образите. Виктор Пасков умееше да рисува образи. И да ги оставя точно толкова недорисувани, че да могат всички четящи да ги довършат за себе си. Образът на Георг Хених, например бе добрият лютиер от книгата, но също се преплиташе с личните ми спомени за майстора на каруци, брат на баба ми, истинския дядо Стефан Никса, в чието ателие като дете често ходех да се пречкам. Останалите образи от махалата (Неблагодарните ученици, Вража, Фроса, Цанка, Роленски и Роленска, Манолчо, Русата) бяха сякаш образи от моята махала, отдалечена на стотици километри и десетки години от тази на Пасков. Силата на Виктор Пасков бе в това, че с няколко думи умееше да нахвърля ескизи на клишетата, които ни заобикаляха. Той боравеше с образи, които всички ние вече добре познавахме.   Гледам сега, че на много от снимките си, Виктор Псков е с цигара. Прилича на писател с цигара. Не харесвам писатели, които приличат на писатели, а особено такива, които приличат на писатели с цигари. Толкова е... модернистичен този жест. Толкова преднамерено foreshadowing* една ненавременна смърт. Ако бях режисирал филм, в който главния герой ще почине от рак на белите дробове, задължително щях да го представя с цигара в първата сцена.   1993, ноември. По едно време една намусена сервитьорка дойде и съобщи, че някой си се обадил по телефона, закъснявали били, объркали били пътя, ама идвали.   Никой от нас, поколението на "четиридесетгодишните", не е успял да докосне толкова сърца, колкото успя да стори с баладата си Виктор Пасков. Никой. И никоя литературна свада не може да промени това.(Всъщност, литературна ли е една свада, тя е безинтересна, а ако стане интересна, тя престава да бъде литературна.) Ние, четиридесетгодишните "израстнахме" с тази малка книжица, всички сме я чели(а ако не сме- какво по-важно сме имали да четем по това време?) и стила на разказване на Виктор Пасков е вече част от нас, без значение дали това ни харесва или не. Радичков няма наследници. Павел Вежинов – също, Емилиян Станев – не мисля, Хайтов – не съм сигурен, ( не следя отблизо литературния процес и навярно пропускам имена)... Но всички ние, които пишем сега, носим в себе си толкова много от езика на Виктор Пасков. Някои – от езика на първите му неща, други – за беда – от езика на последните.   1993, ноември. Виктор Пасков най-сетне дойде. Първият жив писател, с когото се запознах. Не знам какво беше очаквал човека, не мога и да си представя какво си е помислил като ни е видял там- няколко души с балтони и шуби и шалове... Но се държа така, сякаш да биеш целия този път, в тази зимна виелица, за една кратка среща с една маса хора бе съвсем в реда на нещата. Не помня почти нищо от тази среща, освен че Виктор беше един естествен, непринуден и уважителен събеседник. Спомням си отделни думи от разговора ни, спомням си, че бе неуютно, глупаво осветено място, но въпреки това доста се смяхме, забавно беше. По едно време се появи и управителя на хотела, цопна се на масата ни и заговори за това как писателите трябвало да описват нещата и как, ако иска Виктор Пасков, да вземе да дойде, да заповяда, да живее в хотела колкото месеци иска и после да напише книга за хотела. Както, например, книгата "Летище" и т.н., и т.н... наложи се да му слушаме глупостите на управителя известно време. Виктор беше много търпелив тогава. После дойде време аз и съпругата ми Силвия да си тръгваме, за да хванем последния влак за Варна(заради малката), Виктор Пасков надписа книгите ни, изпрати ни додолу, излезе навън на тротоара, беше студено, много студено. Ние забързахме към гарата, а той навярно се е прибрал в хотелската си стая. Как ли се е чувствал сам с тази виелица навън? С тази зима навън? След тази безмислена среща с тези няколко будали? Яд ме беше тогава, че всичко бе толкова кратко, че той закъсня, заради снежната буря и "Москвич"-а, че ние трябваше да си тръгваме и т.н... Сега мисля, че е било най-доброто, което е трябвало да се случи. Радвам се, че тази среща остана последна. В нея, аз съм на двайсет и пет, жена ми – малко по-млада, а дъщеря ни- непроходила.   Вчера, извадих една "Балада за Георг Хених"(притежавам поне пет) от библиотеката си и я дадох на дъщеря ми, която е почти на шестнайсет.             Каква е тази книга?- попита ме тя.             Прочети я.             Защо?             Просто я прочети.             Много е малка.             Малка е. Това е най-малката Голяма българска книга.( Следва тийнеджърско извъртане на очи.) Искам дъщеря ми да прочете "Балада за Георг Хених". Време е.   Виктор Пасков е автор и на други книги. Но той ще остане в литературата ни не заради количеството семенна течност излято в някои от тях, нито заради нелепия поколенчески скандал, който си самоустрои, а въпреки всичко това.              Времето – единствения ни съдник – ще къса и изоставя ненужното, ще падат страници от "Невръстни убийства", пасажи от "Германия, мръсна приказка", по-голямата част от "Аутопсия на една любов", разкази от "Гледната точка на Гоген" и т.н... Но, струва ми се, то няма да докосне и дума от "Балада за Георг Хених".               От книгите на Виктор Пасков, аз научих най-малко две неща – как може да се пише и как не трябва.             И оставам завинаги благодарен.     18-4-2009 Сан Диего, Калифорния                                                      



Гласувай:
0
0



1. lubara - Да е лека пръстта над него!
25.04.2009 19:25
Да е лека пръстта над него!
цитирай
2. анонимен - Въпрос.?
29.04.2009 02:12
zaro, какво стана с продължението на темата за чупакабрата?Беше обещал продължение..........! Чакаме.
цитирай
3. анонимен - balada za georg henih
29.04.2009 20:18
za6to ne moga da si izpratq poslanieto
цитирай
4. анонимен - viktor paskov
29.04.2009 20:35
spomenat, koito az imam za nego, preminava prez sa6tite etapi,finalniqt - predi 2 gog., nikoi ne mu podari nito 1 zvete! no tova e predmet na po-dalag razgovor!
цитирай
5. анонимен - като благодарност
11.05.2009 10:12
Аз бях до Виктор до самия край, сега се опитвам да чета написаното за него ,но болката е все така силна и ми е трудно Но Вашия Спомен прочетох и благодаря,независимо от поколенческите различия или творчески или каквито и да са -благодаря .че сте разбрал що за човек е Виктор
Яник
цитирай
6. zaro - Към # 5, Яник
11.05.2009 10:35
Благодаря за думите Ви, Яник! Благодаря, че ми писахте. Приемете най-искрените ми съболезнования. Трудно е да се артикулира болка.

Покой на духа на Виктор...

Захари


цитирай
7. анонимен - възмутен
23.05.2009 22:41
пенке (или яник, както искаш се наричай, той те кръсти така, щото ти е тъпо името, не е царско) престани да се изявавяш по форумите и да обясняваш колко си била близка с виктор. не ме карай аз да публикувам това, което виктор ми е писал за теб. ай да ти се не види и самозабравилата се жена! това не е мъка, това е опит да си изкопчиш дивиденти от мъртвия човек. ти си крадец на трупове, а не тъжаща жена. спри се вече! уважавай паметта му, ако обичаш! ако ти беше мъчно, нямаше да се си се разхвърляла по всички форуми да обясняваш колко си била близка с него. и нямаше да изключиш сина му от некролозите, които залепи пред дома му. и нямаше да се напишеш пред дъщеря му на тези некролози. и нямаше да се чуди къде да застане дъщеря му, когато ти и синът ти се опитвахте да приемате съболезнованията за него на погребението му. спри се, моля те! умолявам те!
цитирай
8. wayv - Именно
18.12.2009 09:03
Цитирам: Има автори, артисти въобще, които творят така, че затварят вратите след себе си. Има и такива, които отварят прозорци. "Балада за Георг Хених" за мен отвори покрива на къщата.

Уникално вълнение. Музикално ме извиси, чувствено ме промени, предизвика в мен значителен размисъл, дори след като попреглътнах шокиращите елементи на времето, в което не съм живял, не разбирам, но и което някак жаднея...

Единственото, което ми попречи да я прочета на един дъх бе, че ме хвърляше на пода, свит на въпросителен знак.

Страхотно бе да прочета нещо за Виктор Пасков от друг автор, когото уважавам...
Със здраве!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaro
Категория: Забавление
Прочетен: 694471
Постинги: 56
Коментари: 714
Гласове: 1214
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031