Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.04.2007 11:32 - Великден в Санта Моника
Автор: zaro Категория: Забавление   
Прочетен: 7403 Коментари: 9 Гласове:
2

Последна промяна: 25.04.2007 01:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

  Намирам адреса лесно. Единственото място за паркиране на тази улица  е между очукана сива Тойота и бял двайсетгодишен пикап без предно стъкло.

Сигурно наоколо някъде има католическа църква- мисля, докато гледам групичките добре облечени мексиканци, които си махат за довиждане и влизат в  колите си. Неделя е. Великден в Санта Моника. Миналия Велиден. Преди да изляза от колата, вдигам прозорците догоре и заключвам волана с  “бастун”. Не че имам нещо против квартала, но не го познавам.

Познавам Макая Макбий- затова съм тук. Навън е топло по онзи пролетен начин, мирише на цъфнали дървета, небето е синьо, облачетата бели и перести, а сградата в която живее моя приятел е дрисливо жълта. Бутам вратичката, влизам, минавам пред едно ръждясало барбекю, намирам врата с номер 12 и чукам. Потискащото на американските апартаментни комплекси е, че нямат звънци. Защо нямат звънци? Аз се чувствам много по- закъсал, ако почукам на нечия врата, вместо да позвъня като възпитан човек. Но- нека да съм честен- възпитани хора не трябва да живеят в такъв комплекс като този, за който става дума тук.

И все пак- какво правя тук?!

Миналата година по това време бях изпаднал в онези дупки, от които човек се измъква винаги или с тежки настроения или с нещо за разказване. И с неизменните финансови ъперкъти. По това време останах без една от работите си, които така или иначе ме правеше  нещастен, останах без ангажименти(фотографски) и без някои приятели, но с доста ирационалното чувство, че може би сега е момента да видя докъде мога да я докарам в Холивуд. От 4 години живеех на час и половина от Столицата на излюзиите, а още не можех да събера сили и опитам късмета си там. Както казах, бе Великден и като всеки православен человек и аз трябваше да отида и целуна кръста, но по това време бях малко сърдит на света, на всевишния и най-вече на себе си, така че вместо да отида на църква, подкарах колата към Лос Анджелиз да видя какво прави моя приятел Макая и няма ли да ми помогне той да взема някакво решение за своето бъдеще. Общо взето- надявах се да се случи чудо по Великден и нещо да ми просветне.

Макая е огромен, риж човек, който не яде месо, не пуши , не пие, нямам сведения да има сексуален живот, нито каквито и да е пороци освен този да пише от сутрин до мрак. Макая пише сценарии(нито един продаден), романи(нито един публикуван), разкази(нито един на бял свят) и какво ли не още...

Чукам по- силно на вратата. Макая най-сетне отваря. Облечен е с хавайска риза, подгизнала под мишниците му в локви с големината на язовир Доспат, и спусната над корема му(чудно защо дебелаците си мислят, че търбусите им са по- невидими, ако връз тях се спуща риза на цветя), надолу е с къси панталони, изпод които се подават космати нозе, настъпали чифт обезобразени джапанки. На главата е с бейзболна шапка и значка.

-О-о-о-о-о, Зак... Влизай...- Казва кашалота и прави опит да ме ме прегърне. Аз успявам някак да запазя суверенитет.

-О-о-о-о, Макая... Трябва ли?- Казвам, но все пак влизам... Ще бъда кратък, за да продължа по същество. Апартамента прилича на гъз. На болен гъз, ако трябва да съм кратък и точен. Единственото по- чисто нещо в него е бял лаптоп. Понечвам да видя какво е изписано на отворения му екран, но Макая чевръсто го склопва. Или е порно или е сценарий, мисля си. И двете няма да стават за четене.

- Кафе?- предлага домакина.

-Айде навън.- Предлагам аз и излизам. Той се съгласява, деня е чудесен, ще отидем до Санта Моника Булевард, ще се разходим... Скачаме в неговата кола( стар Сатурн), за да не ходим с две- паркинга е винаги проблематичен в Санта Моника. След няколко мили започвам да подозирам, че Макая е в твърде лошо настроение. На изхода за Санта Моника ми става ясно, че е повече от това, което съм допускал. Докато паркираме се уверявам, че човека е в тежка депресия.

-В тежка депресия съм.- Казва Макая, докато заключва колата и после опитва да извади ключа, който заяжда. Ама каква депресия бе хора, мисля си аз. Аз имам нужда от помощ, затова съм си грабнал гъза и вместо на църква съм тук. Имам нужда някой да ми каже какво да правя с живота си, къде е мястото ми, някой трябва да ми помогне, нали така... Всеки има нужда от помощ. Макая познавам от 9 години, още от времето ми в Охайо. Тогава той събра сили и единствения си добър сценарий и дойде в Холивуд да се пробва. Уговорката бе, като се оправи той и аз да се появя. Аз дойдох със семейството си в Калифорния, но се заселихме в Сан Диего, в долния ляв ъгъл на Америка, на час и половина от Холивуд и се позаседяхме там повече отколкото трябваше. Великден бе добро време да опитам променя това статукво...

В депресия бил Макая...

Тръгваме по булеварда покрай морето. Пълно е с хора. Музиканти, артисти, клоуни, ди джеи, мимове, певци, танцьори и всякакви идиоти са изпонаизлязали днес да покажат кой какво може... Кой какъвто талантец има, днес го е изкарал на показ и го е изпружил на мекото калифорнийско слънце. Нагоре- надолу щъкаха един от друг по- красиви и надарени хора, всеки готов да продаде душата си, за минутка екранно време. В Санта Моника всяка сервитьорка е актриса, всеки барман- сценарист, всеки таксиметър- шоумен... Когато си в кофти настроение- забелязъл съм- гледката на забавляващи се хора никак не помага. Напротив- забива те по-дълбоко там, където си.

Заради светлата, уязвима кожа на Макая, не можем да стоим на слънце, затова вървим по сенчестата страна на улицата. Шума е невъобразим, но успяваме някак да поприказваме. Оказва се, че неговите неща никак, ама никак не вървели. Наскоро се е провалило нещо с някаква продуцентка, която уж харесала една от романтичните му комедии, и едва ли не се задвижила машината за филми, но изведнъж спряла да му се обажда и той скърбял и т.н... И не можел вече да издържа. И май... от цялата тази работа нямало да излезе нищо. Той казва- аз съм добър, но не съм изключителен. А тук трябва да си изключителен. Или да имаш други качества. Или да...

Изведнъж спирам да го слушам, защото вниманието ми е привлечено от група хора, които са направили полукръг около нещо. Приближавам.

Нещото е инвалиден стол, на които стои човек без ръце и крака. Освен това изглежда, че е кривоглед. Пред лицето на този човек е прикрепено приспособление, нещо като малка масичка, на която има канвас и цветни, темперни бои. В устата си, човека е захапал дълга четка, която топва в боите, а после отправя към платното и рисува. Доколкото виждам, това е нещо като морски пейзаж в детско-синьо, с лодка и облачета.

Отстрани има изложени няколко завършени пейзажчета, всяко с някаква цена- дали не бяха по петдесетина долара, нещо такова...

Не можех да откъсна поглед от този човек. Помня как протягаше врата си да достигне до платното, как вените му се издуваха, помня колко мъчително бе всяко едно движение, как пъшкаше страдалеца, докато положи поредната мазка боя, как ръмжеше.

Гледахме с Макая и мълчахме. Този човек физически изстрадваше всяко топване на четката в боята. Този човек живееше, работеше, съществуваше, продаваше това което прави. Около него полукръга от зрители ставаше все по- голям.

По едно време сбутах Макая да тръгнаме. Малко по- надолу по улицата купих фруктов сладолед и минахме на отсрещния, слънчев тротоар. Сладоледа капеше по кокалчетата ми, аз го облизвах, капеше по краката ми и по плочките, но не ебавах. Всичко наоколо ми изглеждаше по- различно отпреди няколко минути... А бях на същия булевард, просто бях минал на отсрещната страна.

След това се разделихме с Макая, и аз забързах към красивото Сан Диего. Оттогава(да чукна на дърво) не помня да съм изпадал в продължителни мрачни настроения. Но тъй като не съм застрахован от такива, реших да напиша тук тази история, за да я прочета, ако те все пак ме сполетят.

 

                                                                                                Заро

 

 



Тагове:   Моника,   великден,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. tera - хубава история
03.04.2007 11:43
и поучителна най-вече! Обица на ухото :)
цитирай
2. faerie - :)))
03.04.2007 11:53
Само се усмихвам на вдъхновяваща история. Пожелавам ти този Великден да е по-сълнчев от предшния!!!

п. с. Вчера пропуснах, добре дошъл в блога :)))
цитирай
3. анонимен - Поздравления, мисля че ни показваш ...
03.04.2007 12:12
Поздравления, мисля че ни показваш нещо много истинско, което е добре да се прочете от хленчещите за щяло и нещяло хора.Пожелавам ти от сърце успех и много ведро пролетно настроение!Дана
цитирай
4. jiovanio - Супер история
03.04.2007 12:59
Бил съм по тези места и в това състояние на духа много пъти през последните 15 години в САЩ. И сякаш като по-чудо нещо или Някой нарежда нещата така, че да се вдигна. Благодаря ти за разказа.
цитирай
5. fugitive - Браво,
03.04.2007 21:47
мен! Супер история, че и добре написана! Що не се пробваш и ти с някой сценарий в Холивуд?
Ще го следя тоя блог.
цитирай
6. comfy - Много хубаво пишеш, приятел! :)
05.04.2007 21:36
Имаме обща позната - тя ме насочи към теб!!
Не съжалявам, а се радвам, че те открих! :)
цитирай
7. анонимен - напомняне
10.04.2007 08:25
тази история ми напомня друга ,която пак ти си разказвал -за китариста без пръст,който е ,въпрки всичко, ОК ! Много е здрвословно това мислене...
цитирай
8. zaro - да:)
10.04.2007 20:16
Май трябва да я разкажа и тук, а? :)
Един от първите ми културни шокове в Америка:)
цитирай
9. jiovanio - Определено, да!
11.04.2007 12:44
Разказвай, братле. Много от нас са съпричастни към това. Давай смело.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaro
Категория: Забавление
Прочетен: 1034720
Постинги: 56
Коментари: 714
Гласове: 1222
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031