Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.03 15:44 - МИСЛИ ОКОЛО ТОВА, КОЕТО СЕ СЛУЧИ
Автор: zaro Категория: Забавление   
Прочетен: 1678 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 18.03 22:19

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
  Това есе е публикувано за пръв път в списание "Менинджър" през април 2013.


МИСЛИ ОКОЛО ТОВА, КОЕТО СЕ СЛУЧИ
 
Захари Карабашлиев
 
В началото на деветдесетте и все още студент, изкарвах прехраната си като DJ в дискотека на Златни пясъци. С малки излкючения повечето от клиентите бяха почиващи от станциите наоколо, шефът мъкнеше каси с уиски без бандерол, барманите едва смогваха, касови апарати нямаше(и данъчни нямаше), на мен ми се плащаше добре и на ръка, и така в песни и танци нощите се превръщаха в сутрини.
            Лятото вървеше без грижи, докато в заведението не започнаха да се появяват едни малко по-различни от обичайните дотогава посетители - дебели ланци, вратове, анцузи - тогава чух, че ги наричат “мутри”. Мутрите сядаха в едно от сепаретата, недалеч от ъгъла, в който бях аз, гледаха сумрачно и не участваха много-много във веселбата наоколо. Единият от тях разпознах - бяхме ходили в едно училище и за него се знаеше, че малко преди казармата бе влязал в затвора с деветгодишна присъда. За изнасилване.           
            В тези мои DJ нощи, колкото и да съм бил улисан с музиката, която пусках, аз съм бил свидетел на доста неща. За едно от тях ще разкажа тук.
 
Лято. Заведението е пълно. Една от компаниите, прави ми впечатление е предимно от деца - 16, 17 годишни момичета и момчета. Едно от тези момичета - и сега го виждам - някак се откроява от останалите. Има тъмна, къдрава коса, едри гърди, пълни устни, големи очи - трудно е да не забележиш, че е там.
Прилича на някое от онези умни деца, които си решават задачите по математика, но четат и стихове, карат се с майките си, но ги обичат, не харесват бащите си, но ги разбират... Не е нито нагримирано, нито облечено предизвикателно, нито танцува неприлично, просто танцува - не опитва да привлича внимание към себе си. Но го привлича. Един от мутрите става от сепарето в ъгъла и отива до дансинга, хваща момичето за китката и го повлича към масата си. Останалите танцуващи понечват да ги спрат, но друга мутра приближава и им прави знак да си продължават с танците.
            Момичето, в началото объркано, се съпротивлява, за миг го изгубвам от поглед измежду танцуващите, после го виждам да крачи сковано, тук там мяркам между движещите се тела лицето му, което докато стигне до масата на мутрите е вече вкаменено от страх. Натискат го да седне, да не стърчи така. Виждам как единия, явно шеф, докосва косата му, момичето се дърпа, няма дърпане обаче, той се захилва, и другите се захилват. Аз не се издавам, че наблюдавам, а останалите в дискотеката не подозират какво става. От компанията на момичето плахо приближава едно момче, но бива разкарано начаса. Момичето е забило глава надолу. Моят бивш съученик-мутра започва нещо даму говори. Протяга ръка, гали рамото му, косата му, гърба. Момичето се дърпа. Аз сменям песни, но стомахът ми е свит на топка, не отклонявам поглед от случващото се. Правя жест на бармана, той идва, аз го лъжа, че момичето е съученичка на сестра ми, че го познавам, да каже на мутрите да го оставят на мира. Малко по-късно го виждам до масата им, явно предава информацията, но бива отпратен и се връща, погледите ни се срещат, той свива рамене - “опитах”.
 
 
По едно време мутрите стават от масата, заобиколили са момичето. То се дърпа. Те му “помагат” да се изправи. Явно е, че искат да го изведат навън против волята му. То опитва да остане, но неуспешно. Избутват го бавно. Разбирам, че освен мен, май никой не забелязва това. Пускам нова песен и бързо отивам при шефа, който яде кaшу зад бара и пуши - обяснявам какво става. Той вдига рамене - музиката била силна, не ме чувал какво казвам. Отвличат момичето - викам. Кои? Ей тези там. А тези ли? Шепа кaшу. Кой ти каза? Ами ей ги - не виждаш ли? Какво да виждам? Тези изкарват момичето навън. Става ми ясно, че шефа се преструва и няма да си мръдне пръстта, затова тичам към DJ пулта и спирам музиката. Е-е-е-е-е-е-е - викват от дансинга. Какво стана? Аз вдигам ръце - не знам, авария - и пак се връщам към шефа. Како сига? Не знам, казвам, тоците нещо. Всички негодуват на дансинга. Момичето - настоявам аз - тези грабнаха момичето, виж там, кажи на охраната, трябва да направим нещо. Е - како да напрая? Нещо. Спри ги. А как не! Ни моа са бъркам сига, да са занимаам...
            И мутрите изнесоха момичето.
            Върнах се в кабинката си. Пуснах музиката. Танците продължиха.
            След работа се прибрах, целунах изпотеното вратле на дъщеря си в бебешката кошара, не успях да заспя до сутринта.
            В следващите няколко сутрини бързах да отворя вестниците на криминалната хроника, молех се да не видя познатото лице на снимка някъде, да не прочета за нечие намерено тяло.
            Не видях повече това момиче - нито във вестниците, нито наживо. Опитах да забравя тази нощ. Мутрите продължиха да идват. Лятото свърши.
 
*
 
Няколко години след този инцидент Америка се превърна в мой дом. Мисля, че най-силния културен шок изпитах не толкова от високите сгради, огромните магистрали или големите магазини, колкото от отношението към понятието “закон”. Има нещо в начина, по който средностатистическите американци казват “It’s the Law*” или “You can go to jail for that**”, нещо в отношението им към институциите - полиция, прокуратура, съд - нещо, което не подлежи на разискване, на съмнение. То е над личен интерес, над политически убеждения, вероизповедание, и харесваш или не, ти уважаваш. Респектът към закона е част от ДНК-то на тази държава, законът - такъв или инакъв - Е закон и трябва да се спазва. Dura Lex, sed lex.*** Той не е винаги справедлив и добър, но е винаги на три цифри разстояние - 911 - и ако си от погрешната му страна:
            а) най-вероятно ще бъдеш заловен и б) със сигурност осъден.          
            Тук отношението полиция-прокуратура-следствие (кой знае защо толкова проблематично в България) не е тема на разговор - и трите работят като части на тази вездесъща машина - Закона. Много може да се каже по темата за полицейщината в Щатите - бил съм свидетел на арести, които могат да отвратят всеки радетел за свободата на изразяването, стряскал ме е воя на сирените зад колата ми на магистралата нощем, самият аз съм бил подлаган на тест за трезвеност. Не е готино. Но съм виждал и другото - полицията като пример за подражание, ченгета on duty, рискуващи живота си. А като съдебен заседател (дълг на всеки гражданин тук) съм се уверил с очите си как оперира тази система от вътрешната страна на достолепната съдебна сграда.
 
            Америка е направила своя съзнателен избор и той е Върховенство на Закона (The Rule of Law) - термин далеч по-ясен и конкретен, в сравнение с налагащото се напоследък у нас абстрактно и размиващо отговорностите понятие “Правова държава”. Бързам да кажа, че тук не бих искал да сравнявам по какъвто и да е начин или да давам оценки на системите в България и Съединените Щати, а просто да обърна внимание на отношението към Закона и произлизащите от това резултати. Дали има значение фактът, че преди повече от два века, от петдесет-и-няколкото мъже, подписали се под Декларацията на независимостта на Съединените Щати - Томас Джеферсън, Джон Адамс, Александър Хамилтън, Бенджамин Франклин и др.,тридесет и пет са с юридическа подготовка, а голяма част от тях са практикуващи съдии и адвокати? Сигурно. Отношението към aмериканската конституция граничи с религиозност. Но защо? Нали Върховенството на закона не е измислено в Американските Колонии? Те го наследяват от Великобритания, която създава и развива своята правна система върху традициите на Римското право, което пък от своя страна е повлияно от философите на Древна Гърция. В своя трактат “Политика” Аристотел пише “...по-правилното е, че правото трябва да управлява, отколкото който и да е от гражданите... Законът трябва да управлява.”
 
 
Би било интересно да разгледаме нашата история през призмата на правото (или отсъствието му) - от исторически-фолклорните “Крумови закони”, после многобройните феодални актове и грамоти на Българските Царства, през подчинението на Османските ширия-закони, идеалите на революционерите ни, турските беззакония около Априлското въстание, Търновската Kонституция, суспендирането й, превратите, Народния съд и комунистическата Конституция, та до неподписаната от 39-те депутати Конституция от 1991 и последвалите години на беззаконие. Впрочем, наследството на комунизма май най-ефектно е сумирано в думите, изречени от Леонардо Ди Каприо в ролята на Дж. Едгар Хувър от едноименния филм на Клинт Истууд - “Комунизмът не е политическа партия. Той е болест, която корумпира душата... Това, което виждаме сега е разпространяваща се ненавист към закон и ред.”
            В началото на 90-те, повечето на моя възраст бяхме една огромна неподготвена маса, бясна на комунизма. Нашият гняв към старата система нямаше как да не прелее и към институциите, които я поддържаха - нали “куките” ни биеха по концерти на “Сигнал” и ни късаха нашивките на “KISS”? Усетили свобода, ние им показахме среден пръст, а те от своя страна сякаш с радост ни отсвириха. Какво последва?
            Неслучило се де-комунизиране, неотворени досиета, мошеничества, рекети, кражби на коли, Юго-ембарго, “застрахователи”, пирамиди, изманипулирана приватизация, чудовищни злоупотреби по митниците, поръчкови убийства, незаконно строителство, застрояване по Черноморието, отвличания, бетонни курорти, концесии по крайбрежни ивици, незаконна сеч из планините...и т.н и т.н. и т.н...
            Това, което се случва точно сега, седмици след масовите протести, оставки и самоизгаряния, не е ли директен и логичен резултат от процеси, които започнаха през 90-те и които доведоха до едно Не-върховенство на Закона? Случаен ли е фактът, че най-мощните протести в тази последна зима са във Варна? Пламен Горанов пламна и горя и превърна името си в емблема на един бунт, колкото стихиен, толкова и легитимен - насочен срещу политическия морал на този град, в който закон-власт-бизнес са здраво сплетени в гордиев възел.
           
Не помня страната ми да не е била в криза поне от 80’те насам. Всяка държава може да функционира минавайки през различно тежки икономически и политически драми. Но най-деструктивна за обществото е импотентността на Закона. Ако се върнем замалко във Възраждането ще видим, че изключително мощен двигател за енергизирането на българското население е именно недоволството от неработещата система на Османската империя.
 
            В “ Примери от турското правосъдие” Христо Ботев пише: “Много пъти се оплакваха селата от злодействата на тези бабаити..., а правителството или си правеше оглушки, или викнеше разбойниците, та ги подържи 2-3 месеца затворени и пак с нови инструкции пущаше на обири и убийства. Но такова е турското правителство, такъв е неговът закон... Лесно прави разбойника чиновник, а мирния жител - разбойник.”
 
            Левски: “Ние гоним царя и неговите закони. Нашата България не ще бъде така, както е сега в Турско. В нея всички народи ще живеят под едни чисти и свети закони... и за турчина, и за евреина и пр., каквито и да са, за всички еднакво ще е... Така ще е в наша България.”
 
 
Но не е така в наша България. Общественото мнение за доверието в силите на законовите институции, според последното социологическо изследване сочи, че “...79% от интервюираните в края на 2012 г. твърдят, че през последните 5 години не са се обръщали към полицията при нарушени техни интереси, 94% не са имали контакт с прокуратурата, а 92% – със съда. Мнение за работата на полицията, обаче, изразяват 86% от интервюираните, за тази на прокуратурата – 74% и за тази на съда – 76%”**** . Очевидно е, че кредита на доверие е изчерпан и гражданите просто не си правят труда да търсят правата си, защото не вярват във Върховенството на закона.
            Отношението Граждани- Закон- Власт не е висша математика. Когато Законът е в служба само на Властта, а не на Гражданите, Гражданите се отвръщат не само от Властта, но и от Закона. Но когато Законът е в служба на Гражданите, а не на Властта, дори Властта да се отвърне от Гражданите си, тя не може да избегне Закона. 
 
 
*
 
И пак към болезнена нощ, която явно още влача със себе си. Сега, след всички тези години, прекарани далеч от Варна, а дъщеря ми вече е пораснала, аз опитвам да си отговоря на въпроса - какво се случи и можеше ли то да бъде предотвратено? (Тук не търсим причината защо това момиче е било там, където не му е мястото - за това е платена цена. ) Питам се как тогава никой не посегна към телефона зад бара (мобилните бяха все още лукс) и непотърси полицията? Дали тази институция щеше да се отзове бързо? Връщайки се към този инцидент -- начало на много други, които щяха да последват, докато напусна България през 1997 -- аз отчитам, че всичко тогава е било поредица от малки незаконности:
            - непълнолетни са били пуснати в заведение от охраната, барманът им е наливал алкохол без акциз, те са танцували на музика без авторски права, пускана от DJ, който не е плащал данъци на хонорарите си, докато е вземал студентска стипендия в държавен университет и т.н... и т.н...
            Нашите невинни незаконности. Дали те не отвориха пътя за голямото беззаконие, което се просмука в нас веднага след падането на Стената, превърна се в норма и на практика минира прехода ни към функциониращо гражданско общество? 
           
Родината ми в началото на деветдесетте, точно както момичето от онова лято, нямаше представа за това, което щеше да я сполети. Кой би предположил? Кой би допуснал, че наивна България, замаяна от новата си младост, ще бъде многократно изнасилена от мутри? И всичко това започна пред очите на всички нас. Не беше необходимо да сме преки участници в злото, което се надигаше тогава. Достатъчно бе да сме пасивни. И ние бяхме. Сега няма смисъл да се преструваме, че това не се е случило или не сме знаели, че се случва. Но е безумие да оставим това да продължава.
            Бих искал да вярвам, че в онази нощ от 90-те имаше някакъв урок. Дали го научихме? Ако отговорът е положителен - дъщерите ни имат шанс да живеят в други, по-добри лета. Ако обаче не сме научили нищо, това ще се повтаря и повтаря и повтаря по различен начин. Какво избираме?
 
 
март 2013
 
 
 
 
* Това е Закона.
** Можеш да отидеш в затвора за това.
*** Суров закон, но закон.
****Национален център за изучаване на общественото мнение, Национално изследване на правното съзнание в България, 30 ноември - 6 декември 2012 г.



Гласувай:
4
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zaro
Категория: Забавление
Прочетен: 683970
Постинги: 56
Коментари: 714
Гласове: 1214
Архив
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31