ДЖЕТЛАГ

 

Захари Карабашлиев

 

                                                                                               

 

И тази нощ не можах да затворя очи. На развиделяване позадрямах малко, но само за да сънувам глупости. Събудих се крив, после не знам защо тръгнах да тичам из парка. Бързо се задъхах и спрях, но взех да правя клякания, а после и лицеви опори. На около двайсетата  започнах все по-трудно да се изправям нагоре, да се кривя и забавих темпото. На двайсет и петата ръцете ми треперят, лицето ми се гърчи, издавам гърлени звуци,  но стискам зъби решен да стигна трийсет. На двайсет и деветата ми се стори, че видях четирилистна детелина в тревата под мен и грохнал, намерих причина да не продължа.

Не било четирилистна, ами трилистна, мамка му. Но пък има още много, така че сядам на тревата и започвам да ги проверявам една по една. Все някъде трябва да намеря онази с правилния брой листенца.

Щавя тревата внимателно и опипвам фините растенийца, да не би да си изтърва късмета. Бре, нищо не намирам. С периферното си зрение обаче, отбелязвам  как жена с бял анцунг, слънчева козирка и куче се отдалечава с бързи крачки нагоре по пътеката, гледайки към мен. Решавам, че си губя времето да търся четирилистни детелини в парк засят с райграс и люцерна. Още повече- в Калифорния такива суеверия не вървят. Днес имам важен ден.

Ставам рязко, завива ми се свят. Изчаквам звездичките да се разсеят, изтупвам си задника и вече чувствам пулсираща болка в мускулите си- не съм правил физически упражнения от казармата. Много време, къде излетя?

Зле ми е. Всичко е заради проклетия джетлаг. Поглеждам часовника си, смятам наум- не съм спал от около трийсет и няколко часа, откак празнувахме рожден  ден на един приятел под червения брезент на малко капанче до Южния плаж. Последната ми вечер в България.

И- както насядали на дългата дървена маса- пием и ядем пържоли, изведнъж музиката, която сме пуснали спира,  гръмва див кючек. Отнякъде се появява почти гол циганин по прашки, отпред затъкнал малка кърпа, а на главата си  увил хавлия с накичени по нея с украшения от станиол- в полумрака изглежда като оживяла фигура от египетски барелеф. Скача на масата и започва да танцува. Тялото му изящно, движенията- божествени, в ухилената си уста има фосфорестиращи пластмасови зъби. И гей та гей!

След първоначалното стъписване всички крещим, доливаме чашите, кичим му левове по прашките, хилим се до полуда. По едно време и аз се оказвам на масата до него с бутилка вино в ръка и с туба майонеза отпред в дънките. Той се хвърля на винкела на тентата, виси с глава надолу, без да спира да мята гюбеци, аз наливам вино в устата си, в устата му, в устата си, опитвам да го имитирам в танца. Играя, викам, пръскам циганина с майонеза, а той си я маже по гъза.Фотоапарати присвяткат, хора се търкалят по пясъка от смях.

На другия ден летя за Америка.

 

Джетлаг или „самолетен синдром” е физиологично състояние,  което се получава при нарушения на цикличния ритъм на тялото след рязка смяна на времеви зони, най-често след междуконтинентални полети.

Тези нарушения са познати още като "десинхрония","дисритмия", "дисхрония". Тялото не може автоматично да се пренастрои на новия ритъм. Най-често симптомите са безсъние, главоболие, неориентираност, отпадналост, гадене, загуба на апетит, раздразнителност, ирационално поведение...

 

            Днес е важен ден. Режисьорката, която ще поставя моята пиеса в Театър Пасифик в Холивуд има рожден ден. Живее в добър квартал на Лос Анджелиз, поканила ме е, трябва да отида. Ще има хора с които трябва да се запознаеш, ще бъде интересно. Да си взема бански за басейна, ако искам- казва ми тя по телефона. И никакви подаръци.

Живея на два часа път с кола южно от тах. Тръгвам в късния следобед. Летя с 80 мили в час, отляво е небе и океан, а отдясно изсъхнали от жегата хълмове. Синьо отляво, жълто отстрани. По средата дванайсет сиви ленти- по шест в двете посоки.

Отворил съм прозорците, летя, пея, крещя. После ми се надува главата от вятъра, вдигам прозорците и си говоря наум с тоя и оня.  

Някъде преди Санта Моника трафика надебелява и се забавя. Докъдето ми стигне погледа са лъснали брони на коли- потеглили сякаш на бран. По едно време почти спирам. Вадя сборник с разкази, който държа в колата си за такива случаи, чета един, опитвам втори, но ми омръзва и хвърлям книгата. Пускам радио. И музика не ми се слуша. Не мога да продължавам да се влача в тоя трафик, по- добре да спра и да пия кафе някъде. Наближавам магистрала 10. Ако завия по нея на запад и карам десетина мили към Санта Моника, ще стигна до квартала, в който живее един Макая Макбий, мога да му звънна, да го видя какво прави. Той пише сценарии, но не пие алкохол, не яде месо, не пуши, не използва мръсни думи. И сценариите му такива, а иска да пробие в Холивуд. Пък и кафе не пие, а на мен ми се пие кафе. Никакъв Макая Макбий- решавам. Тръгвам на изток, и звъня на Емилия, която живее на няколко изхода по магистрала 10.  И месо яде и глупости приказва и алкохол пие, кафе също и пуши каквото й падне. Актриса е, ходи на кастинги и всеки момент- аха ще пробие в някоя голяма продукция и ще забогатее и ще си купи голяма къща и постоянно ще прави купони там и тогава ще ни приюти всички.

Дано да си е вкъщи. Вкъщи си е. О-о-о-о, наблизо си значи- айде идвай. Ама се преместих. В същия район, да. Идвай.  След половин час съм в апартамента й. Много добре изглежда. Тя, не апартамента. Апартамента е бъркотия, мивката пълна с какво ли не, телевизора е пуснат, но има снежинки.

Правя си място на опърпания диван и се разполагам. Нещо ново? Ами снимала се била във филм със Силвестър Сталоун, голям пич бил и с Антъни Хопкинс и той бил пич и с онзи смешния, забравих му името и той бил пич... Емилия- имаш ли кафе? Имам, ама захарта ми свърши. Оглеждам се. Този апартамент двустаен ли е? А не, едностаен е, ама от големите, от старите. Че е стар, стар е, не ми се вижда да е голям.

Що се измести? Неприятности със съквартирантките. А-ха. Ами, значи добре я караш. О- чудесно я карам. Ами хубаво- щом издържаш на наема. Оправям се. Не ти ли идва скъпо? Ами ние живеем три момичета тук, делим си разходите. Те са на работа сега. А-ха. Не мога да пия кафе без захар, Емилия, хайде да излизаме.  Пием еспресо в "Старбъкс", после се разхождаме из улиците, говорим си за стари гаджета, за ВИТИЗ, за театър и живот, докато сенките на палмите се разтеглят от късния следобед. Връщаме се, качваме се пак в апартамента й. Ще тръгвам- казвам- трафика сигурно се е разредил, пък и ще закъснея. Имам важен ден. Тя предлага да ми покаже нещо преди това. Настоява. Налива ми чаша вино и ме качва на покрива на сградата. Чакай тук, аз сега ще си взема цигарите и идвам- казва и се врътва мадолу по стълбите.

Оставам сам, оглеждам покрива. Плосък и покрит с чакъл, тук там стърчат сателитни антени и отдушници от баните. Преди залез е и светлината е добра за снимане, но фотоапарата ми е долу в колата и ме мързи да слизам. В далечината се вижда центъра на Ел Ей, поомекнал от вечния смог, още по- далеч са морави хълмове, а по небето сноват самолети и хеликоптери. Приближавам ръба на сградата и гледам  детската площадка шест етажа по- надолу. Дали ще се убия, ако скоча или ще се осакатя за цял живот и ще страдам?

Сър- чувам- сър! Някакъв тип се е появил на покрива да ме кара да слизам,  да не съм паднел. Питам го какъв е и как се казва. Бил там нещо си поддръжка към сградата и се казвал Джордж. Има акцент. Откъде си ти, Джордж? От Трансилвания. Няма да падна- казвам, само гледам. Ама- не може- трябва да слезете, забранено е. Няма да падна, Джордж! Не може. Няма да сляза, тука ще стоя. Ще извикам полиция!  Викай когото си искаш. Емилия се появява. Какво става? Казвам какво става. Тя носи цигари, черпи Джордж, успокоява го, че няма да падна, носи и една хавлия, постила я на покрива, налива вино, каним чемайфачидомнуле да седне при нас.

Виното- гадничко, гледката чудесна, а и Джордж се оказва приятно момче. Тук бил нещо като домакин на сградата. Интересува се, аз с какво се занимавам? Пиша- казвам пиеси и сценарии. Кой ги продуцира? Никой не ги продуцира, Джордж- затова съм тук на покрива. Джордж работел отвреме навреме и в порно- индустрията и там виждал как се продуцират сценарии. Там бил нещо пак в поддръжката. Ако искаш- вика-... Не, благодаря.

Разделям се с него и Емилия и тръгвам затам, закъдето съм тръгнал- на рожден ден.

 

Вместо да си празнува рождения ден както трябва, Сара е решила да направи нещо необичайно и то е кино- вечер. Ще се прожектират любимите й филми, който иска може да се къпе в басейна.

Паркирам пред тях, вземам си кошничката с подаръка и влизам в двора. Имат куче, но не лае, казва се Пачино. Къщата е с голям двор, обграден с широколистни стари дървета, от северната страна с група кипариси, тук там стърчат и високи добре поддържани палми. В средата има басейн, над басейна тента, навсякъде из тревата горят стотици свещи, десетина факли. В някакъв привиден безпорядък са пръснати навсякъде дивани, фотьойли, сгъваеми столове... От едната страна на басейна има прожекционен апарат, а от другата средноголям кино-екран. На екрана върви някакъв филм, пет чест души са се изтегнали по диваните, безмълвно гледат и ядат пуканки.

Първото познато лице, което виждам принадлежи на Джина Дейвис, която надува дюшек с помпа за кола. Забелязвам, че домакина- Скот, държи дюшека от едната страна, не знам защо. Веднага приближавам жената, представям се и предлагам аз да помпя, а тя да го държи. Дюшека. Тя казва не, не, като се уморя- тогава. Скот се усмихва широко, стиска ми ръката, казва че рожденничката ей сега ще дойде, да се чувствам като удома си, там е яденето, ей там е пиенето. Не чакам втора покана, наливам си щедра чаша вино и се оглеждам да видя дали не познавам някой друг.

Не познавам никого.

Те са приятели- Сара рожденничката и Джина Дейвис. Знаят се от момичета. Години след „Телма и Луиз”, Джина продължава да прилича на момиче, а Сара вече не. Гледам Джина и си мисля как ето такава звезда, а никак не се надува. Дюшека обаче- отбелязвам наум и той никак не се надува. Или е спукан или на помпата й има нещо. На помпата й има нещо- решава Джина, хвърля уреда и се захваща да надува дюшека с уста. Е, това вече ми идва много, доливам си чашата с вино и се отдалечавам.

Появява се Сара, прегръщаме се, подарявам й каквото там съм  донесъл. Ама- казах без подаръци. Ами- съжалявам- казвам- ама ние не сме свикнали ей така без нищо.

Сара ме представя на когото може, после идват още гости, тя се извинява и отива да ги посреща, аз си доливам пак чашата. Храната е средна работа, но виното е отлично, затова и наблягам на него. Идват още хора, с които вече се запознавам от вратата, посрещам ги, започвам да се чувствам почти като домакин. Разпитвам ги кой какво прави, как прекарват лятото, били ли са вече в  отпуски, аха- къде? о-о-о, наистина!, е-е-е как ми се ходи там...  Всички охотно разказват за себе си и се интересуват от своя страна аз с какво се занимавам. Да кажа, че пиша- смешно- тук в Ел Ей всеки втори сервитьор пише, а колегата му е актьор. Затова скромно оговарям- сервитьор съм. О-о-о, така ли? А нещо друго правиш ли? Ами да- казвам- пиша. Какво? И разговора се получава.

Филма свършва, по фотьойлите и диваните силуетите се размърдват и за миг си помислям, че купона всъщност ще започне вече сега, но уви. Пускат друг филм- за двама водолази- момче и момиче, които са изоставени по невнимание в океана и трябва сега да се спасят, а наоколо има акули... Джина си взема одеало, сяда на един диван, завива си краката, дългите крака и се вторачва в екрана. Мамка му- как ми се говореше с нея за ролята й в моята пиеса! Нали за това съм тук! Отварям нова бутилка вино, наливам си още и отивам да намеря някой друг с когото да общувам.

По едно време се оформя групичка от няколко души, които не гледаме филм. Заприказвам се с един сценичен директор. Пита ме откъде съм. Казвам му. О-о-о- възкликва той- България! Познавам един българин. Да- викам си наум- как ли не. Казва се Красимир- усмихва се човека. Хм-м-м, и аз познавам един Красьо с мустаци, от Толбухин. Да- българин е, от София, Красимир... Викат му Гласа, Човека- Глас, нещо такова... Казва, че бил известен в държавата ви. Пее много високо, фалцет. О-о-о- учудвам се приятно аз. Ти познаваш ли го?- пита ме човекът. Аз се прокашлям, оставям си чашата в тревата, разпервам ръце и пускам един фалцет, опитвайки да имитирам Човекът-Глас. Мисля, че става доста сполучливо. От фотьойлите обаче няколко глави се надигат и гледат в наша посока. Събеседника ми рязко тръгва към шведската маса уж да си допълни чинията с храна. Оставам сам. Замалко обаче. Намирам един дебел документарист, с когото започваме да си разказваме вицове. Идват и още няколко отцепници от кино- прожекцията и групата ни все по- често избухва в смях.

Не че се опитваме да пречим на гледащите, но явно и не допринасяме към напрегнатата атмосфера на филма. После не знам защо хората един по един започват да се разотиват. Гледам как купона се източва преди да е започнал и сериозно обмислям дали да не се засиля и цопна с дрехите си в басейна точно пред Джина Дейвис и останалите. Представям си колко ефектно ще се получи-  силуета ми на големия екран, вълната която ще вдигна.

Вместо да правя панаири обаче, доливам си вино. Гледам нощта, очертанията на кипарисите в мастиленото небе, стотиците свещи навсякъде из двора, отиващите си хора, кино- екрана. Странно. Всичко е заради джетлага. Казват, че тялото страдало, докато се адаптира бързо към смяната на времето. Всъщност не времето е проблема, струва ми се, а пространството. И не тялото страда, а душата.

Мисля, че джетлага е от това, че душата не може да догони тялото. Преди два дни, тя е била от другата част на земното кълбо, скитала е по стръмни улички на стари градове, пила е с приятели, посрещала е изгреви.

Душата ми още не е тук- допивам си чашата и отварям нова бутилка вино.

Нещо обаче цял ден ми убива в единия кец, камъче ли е, какво е...  Събувам се и започвам да го изтупвам на едно от дърветата. Поръсва се пясък от Южния плаж. И пак съм там- под червения брезент, на простите маси, на няколко метра от Черно море- пием вино и ядем пържоли, а един гей- циганин, по прашки и хавлия на главата  виси с главата надолу от винкела на тентата,  хвърля гюбеци и си маже майонеза по задника.

Циганина, душата ми, циганина...

Сядам на тревата, облягам се на дървото, отпускам главата си назад.

После помня, че някой внимателно ме събужда. Сара е- хваща ме под ръка и ми помага да стана.  Всички са си тръгнали освен мен. Свещите са изгаснали, само екрана мълчаливо осветява двора. Оставям жената да ме води нанякъде. Минаваме пред големия бял екран- два силуета, влизаме в къщата. Тя ме отвежда до голямо легло, отмята завивките, помага ми да легна.

Изведнъж тавана започва да пулсира, стаята се завърта, усещам спазъм в стомаха си. Не, не мога да лежа тук, ще умра. Какво има? Нищо няма, просто трябва да изляза навън, веднага. Ще спя в двора някъде. Ама, Зак? Няма Зак, няма Мак! Вътре няма да спя, навън ще спя! Тя вдига рамене и ме оставя да изляза. Намирам пътя си навън, пипайки всеки по близък предмет. Поемам жадно хладния въздух. Просвам се по гръб на единия от диваните навън. Усещам как някой внимателно ме завива с одеало, после  изключва прожекционния апарат. Екрана най-сетне изгасва и двора потъва в тъмнина.

Звездите изведнъж ми се струват по-близо.

И заспивам.

 

 

                                    14-ти Август, 2006, Лос Анджелиз- Сан Диего, Калифорния

 

                                                         Захари Карабашлиев

                                                                                                                       

                                                                                                                                                                                                  zaro

Ако не го измисляш всичко това ,много ти съчувствам...Хващай самолета и обратно при душата ,това е моят съвет !

Не, това не е жалка история,чета я вече N-ти път, даже по обяд щях да закъснея да помогна на сестра си.Чета всеки постинг и си задавам въпроса,защо човек тръгва някъде далече от всичко, което му е мило.Сигурно има различни причини.Може би и на мен ми се е искало да го направя, но не съм имала кураж.А може би не е късно...,но нямам повод.Хубава вечер, Заро.Дана

Носталгията ми яде душичката и на мен, мамка и.
Ей така отвътре като змия.
Особено напоследък!

Майката му е да не ти пука -ако можеш!
И да се вземеш в ръце, да излeзнеш навън сред хората, да пътуваш и се веселиш! Ако можеш!
Аз не винаги успявам..

Zaro ili Zak?Da budesh ili da ne budesh?Tova e vuprosat!
Veche znaesh otgovora no karash po inerzia.

Да, Zack май кара по инерция. Но той е фикционален образ от разказ на Заро.
Заро пише:)

Много як разказ! Още може ли? Продължение, нещо...

Зак, не съм бил на Холивудски купон, но през последните 15 години съм бил на много "хамерикански" купони по най-различни поводи и с най-различни хора. Верно е някои са "изпипани" до съвършенство като подготовка, музика, храна и пиячка. Някои са интересни маскени балове, други са "ретро" и т.н., но колкото и да се напъват не могат да спретнат купон на брега на Черно море или на някоя от нашите планини. Еми няма я тази (за)душевност, готиност (аз май измислих нова дума) и топлота. БГ купонът си е номер 1 ако ще да е пред къмпинг Каваците, а не в Санта Моника или Бевърли Хилс.
Подписвам се под това: ДжиоВанио

..."I still got sand in my shoes..." имаше такава песен май...

Иска ми се и аз да съм си взел пясък от южния плаж (ако ще и да е нарочно). Често го сънувам. Както го помня през 70-те, без дискотеки, с пълни лелки които късат билетчета, с фото "Мексико", цигани с гевреци и семки, полякини...

Много хубав разказ.

Пясъка в обувките си не мога да изтърся от години насам:) Продължавам да ги сменям, но си е все там:)
Благодаря за хубавия коментар Анонимен 9 и за спомените... Фото "Мексико"!?, полякините, лелките... ай, ай, ай...
Джованио- задушевността... ах задушевността...
Нека просто кажем, че тук в Америка "задушевността" е различна:) ...
Заро

здравей.
няма да коментирам написаното. само си поправи "оговарям".
чао

Пишеш увлекателно.Още в началото на разказа,на човек му се иска да го дочете,а не да си помисли"това не станва", и да го зареже.Имаш прекрасен талант.Успех в писането!Поздравления за Нова българска драма2008.Сем.Ванчикови/Радост/

Аз съм Пепа от София. Препоръчвам ви "18 % сиво" - четох го 16 пъти. И вече съм болна. Писна ми. Искам още някой да е заразен. Помагайте:-)

Ama tova na Zaro roman li e? A be chovek, zashto ne si kazal, che pishesh roman? Tova sashtia chovek li e?
"18 % sivo" e moje bi naj-iakata bulgarska kniga za poslednite 20 godini, koito sam chela...
Molia te- potvardi, che e tvoi.
Stiliana

Захари Карабашлиев е автора на "18 % сиво"... Не виждате ли в профила... Невероятен роман, между другото... Пепа от София- заразен съм, ама как да си общувам с теб?
Ицо от Пловдив

Eй, хора, 18 % сиво е роман на същия човек - на Захари. Четете! Не пишете в чатовете, а четете! А за Ицо от Пловдив - на 18 юни, сряда, Пловдив, Конюшните на Царя - Захари и Ваня Щерева представят заедно книгите си. Не пропускай, човече! Поискай им мейла ми. Те ще ти го дадат.

Ей, Захари, какъв хубав човек беше и на какво заприлича!
Това носталгията страшно нещо било. Всеки път като чета нещо от теб, разбирам колко щастлив човек съм, че не тръгнах да гоня късмета си в чужбина. А за малко и аз да направя грешната стъпка! Е морят ме разни тъпи западни мениджъри и с пари не сме богати, но Южния плаж ми е на 10 минути път (и в прекия и в преносния смисъл). Ей колко хубаво е човек да живее в родината са, там където е опознал всичко в живота за първи път и където наистина душата му си почива.
А тези Любен Дилов-син и Ваня Щерева, бягай от тях бе човек! Загубили си чувството за орентация!
И много поздрави от онова време, когато всичко бе по-цветно, приятелството истинско, а морето, ах морето....

Първо- кому е необходима анонимността? Втора- това носталгията е навярно страшно нещо, за съжаление не ми е позната. Трето- добре е, че четеш моите неща, за да разбираш колко си щастлив човек си ти. Радвам се също, че си на 10 мин от Южния плаж( в прекия и преносен!? смисъл- някой трябва да те пренася ли, какво?) ... Наистина е хубаво човек да живее в родината си... За теб сигурно е задължително...
Поздравите ги приемам, макар да не знам точно за кое време говориш. И за кое приятлество. И за кое море... "Това носталгията страшно нещо било."

Ха,ха!
Старите приятелства стават понякога анонимни и това е доста нормално, май. Просто времето ги прави такива, или обстоятелствата или самите ние.
И остави хората да бъдат щастливи! И когато четат твойте неща, и когато някой ги пренася някъде и когато не могат да разберат големите истините които ти си разбрал.
А ти здраво хапеш писателю- Неанонимно:)

Захари, пишеш страхотно!Никой от новото поколение бг- писатели, няма твоя талант. Казвам го искрено и с гордост, защото си българин. Дерзай и забрави тая носталгия, ако я има де... Подкрепям Анонимен-17- стой далеч от Ваня Щерева. Заради нея не дойдох на представянето на книгата ти в Стара Загора...сега съжалявам, струвало си е. Но ще продължавам да те чета....чакам нещо ново....

Започвам с малко предистория,защо ли?!:)Майка ми си купи книгата ти след като й я препоръча мъжа на сестра ми, прочете я и баща ми, който също остана очарован включително и от дребните детайли в нея.Трета бях аз.В началото нещо ме спря да я чета:по-точно историята в бара в Мексико.След това я прочетох на един дъх.Влюбих се в героя!Има ли такива мъже,има ли такава любов?И все пак,за да не звучи съвсем по тинейджърски-семейна съм.Просто този път реших да дам воля на чувствата си.Дано бъда правилно разбрана.
Захари, пожелавам успех във всички нови начинания!
София

21, 22- Благодаря ви от сърце за добрите думи.
Исках с романа си да достигна до хора като вас. Получило се е. Щастлив съм.

Вчера прочетох романът Ви. Много Ви благодаря за удоволствието,което ми дадохте.

Страхотен роман, в момента го чета и не мога да откъсна очи от него! Много се радвам, че все още има прекрасни български романи, прекрасни български умове! Браво и успех за напред...

Снощи четох цяла вечер. Оставаха ми десетина страници до края на книгата и чувам, че асансьорът се отваря. Молех се да не се прибира мъжът ми, защото ще ми развали кефа да си довърша романа, потънала в атмосферата му. Не беше той. Дочетох я и още ме държи!
Вече си в списъка ми с личности, които искам да познавам лично....кой знае Варна не е чак толкова голяма :)
Поздрави! Ива

ОЩЕ ВЕДНЪЖ: БЛАГОДАРЯ. НЯКОЛКО НОЩИ ЧЕТА ВАШИЯ РОМАН. АМИ... ПРОСТО Е СВЕСТЕН. УВЛИЧА. ЖИВ. ДАНО НАПИШЕТЕ ОЩЕ. ИМАТЕ ГОДИНИ ПРЕД СЕБЕ СИ, А НЕ КАТО НА МЕН - АЗ СЪМ НА 64. ИСКАМ ПРЕДИ ДА СИ ЗАМИНА, И АЗ ДА ОСТАВЯ НЕЩО, МАКАР И СКРОМНО. ЗАТОВА, МНОГО ВИ МОЛЯ, АКО ИМАТЕ НЯКОЛКО МИНУТИ ЗА МЕН - МОЯТ АДРЕС Е stamendiana@gmail.com. МОЕТО ИМЕ Е СТАМЕН СТОЙЧЕВ, ЛЮБИМАТА МИ ЖЕНА - ДИАНА КУТЕВА. ЗНАЯ, ЧЕ ЕЛЕМЕНТАРНОТО КАВАЛЕРСТВО ИЗИСКВА НЕЙНОТО ИМЕ ДА Е ПРЕД МОЕТО. ДА, ИМАМЕ И ТАКЪВ ИМЕЙЛ-АДРЕС, dianastamen@abv.bd, НО ИМЕТО ДИАНА, КАТО ПО-ЧЕСТО СРЕЩАНО ОТ МОЕТО (СТАМЕН), ПРИВЛИЧА ПОВЕЧЕ СПАМ. ДОСАДНА ПРОКЛЕТИЯ. ВЪОБЩЕ ОКОЛО МЕН Е ПЪЛНО С НЕНУЖНО СИВО - 90% - А ЗЕЛЕНОТО Е ТОЛКОВА МАЛКО. ДАНО СТЕ ДОБРЕ. ЩЕ ЧАКАМ НЯКОЛКО РЕДА ОТ ВАС, ОТНОВО БЛАГОДАРЯ, СТАМЕН

Стамен- благодаря Ви за хубавите думи. Радва ме факта, че романа ви е харесал...
Ще Ви пиша, разбира се на личния адрес. Поздравете любимата си жена от мен:)
С най-добри чувства,
Захари

Съжалявам, но останах малко разочарована след като прочетох романа. Има действие, но не окрих никакво послание. Има доста цинизъм, но нима това не е нещо положително? Съвсем не мисля, че автора ще стигне до сърцата на добрите момичета. Николина Атанасова, 27 г. от Пловдив.

Tazi kniga naistina e sabitie za bg literaturata.
Otdavna ne mi se beshe sluchvalo da ne moga da ostavya kniga dokato ne ya procheta
Namiram mnogo obshto s avtora,toest smyatam che toy naistina izrazyava bolkite i nadejdite na nasheto pokolenie,kolkoto i standartno da zvuchi tova.
Blagodarq za izkluchitelnoto udovolstvie ot cheteneto na knigata!

абе, момче варнено- американско, какво си направило със синовете ми, та четат взахлас? Май не е само от актуалността ти, подозирам истински интерес! Ще взема и аз да видя какъв цвят са останалите - колко- 82%. А за разказа ти - мноооооого приятно писане, леко се чете. Успех!

Ot na4aloto na meseca se opitvam da namerq knigata-iskam da q izpratq na blizki v Amerika,no q nqma.
Ne6to pazarnata ikonomika ne e tova,koeto trqbva da bade!

Kakvo stana s tazi kniga! Moita ia vze niakoi i ne pogubi, a sled nowa godina ia niamashe nikade. Ima li ia niakade?
Bobi

... за хубавите думи тук по блога!
Третия тираж на романа би трябвало да е вече навсякъде по книжарниците. Боби и анонимен 31, опитайте пак в "Хеликон", моля ви и ако я няма пишете. Или пишете направо на издателите ми в СИЕЛА. Знам със сигурност, че книгата се изчерпа преди Коледа и до миналата седмица я нямаше никаква, но това вече би трябвало да е зад нас...
С най-добри чувства,

З

Здрасти. Днес геледах "Американска мечта" в пернишкия театър "Боян Дановски". Не знаех, че ти си написал пиеста, но нещо в нея ме накара да направя асоцация с "18% сиво". Затова сега съм тук и "Джетлаг" наистина ме развълнува - лаконичен изказ, а казваш толкова много.
Все ми е на ума да питам Америка ли те вдъхновява или си писал така интересно и в България? Или просто е въпрос на момент и време.

Благодаря за думите! Вдъхновява ме по- скоро напрежението между България и Америка. Тази "ничия земя" между тях...
А "Американска мечта" е друга тема. Пиесата се прави БЕЗ моето съгласие, въпреки мен, в разрез със всички закони за авторското право. Текста е орязан, осакатен, липсват персонажи и сцени. Това НЕ Е моя пиеса. Директорът на театъра в Перник е запознат със случая... И пиесата продължава да се играе. Средновековие.

Просто не спирай !!! Чакам с нетърпение следващата :)

Г-н Карабашлиев! Искам да ви ''благодаря'' за ''18 % Сиво'',защото тази книга направо ме удари по главата(в добрия смисъл, ако изобщо има такъв) и дори не знам от къде ми дойде... . Хареса ми ''съвременния стил'', в който пишете, абе въобще всичко ми хареса. Аз съм на скромните 14 години и въпреки крехката ми възраст успях да 'доуловя' смисъла й( на книгата), или може би само така си мисля, предполагам, че след няколко години, като поузрея още малко и я прочета за сетен път ще разбера, 4е съм грешал. Май много сложна направих вашата книга, а? Както и да е, вие станахте любимец на цялото семейство! Продължавайте все така!

Зачетох "Кратка история на самолета" и неусетно стигнах до "Честита Ко.." Спрях след точката на "Коледа е". За да ви благодаря!

Толкова си истински... Заобичах те. Като брат. Като мъж. Искам пак да те срещна в думите. Не спирй - пиши. Пиши!

Почувствах се оголена.Това бяха мои мисли,чувства,усещания.Все едно някой беше влезнал в съзнанието ми и разкриваше най-личните ми тайни,изричаше на глас онова,което вътре в мен крещеше.Някой,който познава човешката душевност,най-вече,защото е "безочливо",цинично откровен на първо място към самия себе си,а след това и към мълчанието на света.Да уловиш вика на тишината-това е вроден талант.Да изречеш неизречимото-това е изкуството да бъдеш над нещата,над посредствеността,над всичко!!!

Ние,хората,сме в едно състояние на постоянна вътрешна самота,което идва от свръхусещането ни за ярко изразена индивидуалност.След прочита на "18%сиво",се чувствах по-малко самотна!

Ние,хората,сме в едно състояние на постоянна вътрешна самота,което идва от свръхусещането ни за ярко изразена индивидуалност.След прочита на "18%сиво",се чувствах по-малко самотна!

Авторът улавя детайлите,онези малки,на пръв поглед незначителни неща,които всъщност бележат нашето отношение,вкус и поглед към всичко,което ни заобикаля.

за по кафе при разни Емилии и кандидат-актриси. В тоя епизод премълчаваш нещо важно. Май -май?