...На излизане от асансьора във фоайето на хотела се разминавам с група момичета. Едно от тях ме заглежда и изведнъж прихва да се смее и ме сочи с пръст на приятелките си- “Ей, това е човека за когото ви разправях”. Аз се оглеждам назад да не би да говори за някой друг, смущавам се. “Моля? За мен ли говорите?”
“За теб, да. Забрави ли къде беше заспал снощи, а?” Вратата на асансьора се затваря и кикотещите се момичета изчезват нагоре.
В просторното фоайе на хотела има огромен надпис- “Международен конкурс за таланти- Каламазу 2007” . Аха. Това обяснява защо наоколо щъкат различно добре облечени момичета на различни възрасти, и килограми, но гримирани еднакво дебело. Поредния конкурс. Половин Америка гледа “Мис Слънчице” и няма да спрат с тези глупости!
Сватбата се случи в една стара викторианска къща в историческата част на града. Отпред на поляната бе разпъната огромна бяла тента. Имаше жива музика, храната бе осигурена от местен ресторант, церемонията бе дълга, артистична и трогателна. Вместо свещеник, венчавката я осъществи брата на булката, който за целта бе минал курс и се бе лицензирал да осъществява бракове.
Най- добре облечените хора този ден, разбира се бяха Силвия и Крамен. И двамата българи. Аз снимах цял ден и нямах време да скучая, но моите хора се чувстваха някак изолирани... Май бяхме прекалено различни за вкуса на местните. Като се стъмни имаше танци, това- онова, но в 23:00 диджея(ужасно скучна личност) обяви края на купона. Хората спокойно се заеха да помагат в чистенето и се заразотиваха. После певицата на сватбата, която дотогава бяхме очаровали с факта, че сме хем от България, хем от Калифорния се зае да ни запознава с всичко живо наоколо. Тя се казваше Алис, а групата й- “Алисън Уондърленд”... Беше около полунощ, когато Алис ни качи на един бус, натъпкан с пъстри шалове и лисичи опашки и ни поведе на някакъв купон с местни хора. “Всички ще носят нещо за пиене, а аз ще заведа чужденци. Кой друг ще заведе чужденци на купона, а!” . Карахме из тъмни тесни пътища, пресичахме релси, минахме през някакви ферми докато се озовем до една къща почти в гората. На двора отпред запалили едни яки пънове, от черния касетофон звучи “Дийп Пърпъл” и няколко души с бири в ръце мълчаливо наблюдават пламъците. Опитахме се да се забавляваме и ние, ама колко дълго можеш да гледаш едни пънове как горят. Все пак беше романтично. Истинска Америка, скромни хора, каквото виждаш, това е. За разлика от Калифорния, където... Но да не започвам с Калифорния тук. Сутринта над чаша кафе, Силвия и Крамен признаха, че сватбата ги депресирала много. Крами каза, че го докарала до ново, неподозирано ниво на депресия... Изглеждаше тъжен. Докато си ближехме раните от махмурлука на обпечения от слънцето паркинг на “Старбъкс” и правехме планове кога ще се видим пак в тази обидно голяма Америка, наоколо започваше съвсем да приличва на пролет.
После се видяхме с младоженеца Франк да си кажем довиждане.
“Заминаваме за Амстердам утре.” – каза Франк.
“Колко ще изкарате там?”- Питам аз.
“Седмица и половина”.
Крамен: “Седмица и половина?”
Франк: “Десет дни”
Крамен: “Ами на теб ще ти писне на втория”
Франк: “Наистина?”
Крамен: “На мен ми писна на първия.”
Франк: “За пръв път чувам това.”
Крамен: “ Споко, бе пич. Майтапя се. Амстердам е чудесен град.”
Франк се отпуска.
Крамен: (след кратка пауза.) “От него можеш да хванеш влакове за където си искаш.”
…TO BE CONTINUED
26.04.2007 09:15
Pishi oshte za nego:)
Dan
Няма такъв образ! Всъщност- искам да кажа- има! Реален е. Но- невероятен.
Нали се разбрахме за блог-а. Само истински истории.
Защо да преебаваме реалността с измислици?:)
Заро
01.05.2007 22:44
didiverter2@gmail.com
Поздрави..
16.05.2007 12:13