Прочетен: 7780 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 25.01.2010 20:00
Текста е тук: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=354539
Ако не успееш да отвориш, продължи по-долу:
За добрите, лошите и злите
Захари Карабашлиев
В махалата, където израстнах навремето имаше един образ– Черното Ване. Побойник, пияница, крадец, крив характер, той прекарваше голяма част от живота си по затвори и арести, ту го прибираха, ту се появяваше пак. Черното Ване с религиозна страст гледаше всички филми по много пъти, в киното седеше на последния ред, чоплеше семки и коментираше на глас. Умееше елегантно да цвъка между предните си зъби тънки струйки на голямо разстояние, а и никой не можеше да го набие, ако е трезвен. Минеше се, не мине седмица и из махалата се чуваше кого пребил Черното Ване в закусвалнята или в ресторанта или в бара с видеото. Той бе лошият пример, отрицателния герой, престъпникът- единак, Вълка в приказката на детството ни. В сравнение обаче с уродите на съвремието, този образ ми се струва опасен колкото Червената шапчица.
Главата, Нереза, Черепа, Сопола, Беззъбия, Бивола, Патрона, Пръча, педофили, отвличания, откупи, принудителна проституция, наркотици, поръчкови убийства... Доскоро, погледната в екрана на лаптопа ми, през новините, които идваха оттам, моята България изглеждаше като опустошен Готам, в който Джокера отдавна е завладял тъмните улици, а народът бе застинал в едно перманентно очакване на Батман. Напоследък обаче статуквото изглежда сякаш поразклатено със силово проведени и добре медийно тиражирани полицейски акции, болезнени голове в отбора на престъпността. Типове с дебели досиета, грозни прякори и нагли лица са в ареста и зад решетките, засега незнайно докога. От медиите, от разговорите ми с приятели, от коментарите на познати, пресявайки фактите от скепсиса, струва ми се че престъпността започва да губи точки. Какво да мисля за всичко това?
Във времето, в което израствах цинизмът бе единствено адекватното отношение към живота. Как освен с цинизъм можехме да се отнасяме към простотиите на комунистите?! “Народната Милиция” бе най-коравият крайник на режима- как да харесваш ченгета!? Към тях се отнасяхме с недоверие, с прикрита агресия, разказвахме вицове. А сега? Как трябва да се отнасяме към ченгетата сега? “Нищо няма да се промени... всяко чудо за три дни... ченгетата имитират дейност... а бе ние никога няма да се оправим, бла-бла-бла...” е позата на циника и аз я разбирам добре. Но сякаш вече не ми е интересна. Въобще- цинизмът доскучава бързо и не води никъде, освен към анонимните философи от форумите. Не се сещам за общество, градено с цинизъм. За успешно общество е нужна вяра, че в борбата между доброто и злото, властта е на страната на доброто, а народът е на страната на властта. Просто така е устроен света. Истина е, че след падането на Берлинската стена някои източноевропейски общества се справиха по-добре с престъпността от други. Но не само ние се провалихме – социални катаклизми превърнаха ЮАР в невъзможна за нормален живот страна, ужасно богатата през осемдесетте Венецуела за нищо време се превърна в гето, а за отломките от СССР дори не ми се говори. Причините за нашите беди с незаконността са много и аз не знам защо така се получи. Но както навсякъде по света, така и в България хората се събуждатат, работят скучни работи, веселят се, тъгуват, пият лошо кафе, пишат си домашните, пътуват във влакове, ходят си на гости, заспиват с мисълта, че ето утре идва нов ден. Хора като хора, живот като живот. Ако повечето вярват, че рано или късно доброто побеждава, а злото е наказано, нещата вървят. Естествено, в живота борбата между тъмните сили и светлината често се разводнява, но почти във всеки от нас има морален компас, който работи безотказно и подсказва кое какво е. Разбира се, между доброто и злото има и лошо. Примери: лошо е да крадеш ведомствена нафта, зло е да крадеш деца; лошо е да дръпнеш филм от торент, зло е да разпространяваш детско порно; лошо е да прелъстиш и изоставиш някого, зло е да изнасилиш, лошо е да зашлевиш плесница, зло е да обезобразиш лицето на човешко същество с киселина. Нещата, разбира се никога не са двуполюсни, но има моменти, в който всеки от нас трябва да реши на чия страна е. Ние, които не крадем коли, не насилваме, не бием, не отвличаме, не продаваме дрога на деца, не чупим крака и режем уши... Всеки от нас си има трески за дялане, ангели не сме, но по дяволите - не сме и от легиона на злото. Тогава? Какво правим тогава?
Дошло е време за инвентаризация на ценностите. Обществото ни боледува. Метастазите на насилието са навсякъде и аз лично не вярвам в чудодейна промяна. Няма алтернативно лечение, което да спре тумора на престъпността в държавата ни. Нужна е дълбока интервенция, тя е болезнена и покрай злокачествените клетки ще пострада и здрава тъкан. Ненавиждам чекистките методи и чистки и се страхувам за съдбата на невинни хора попаднали на грешното място в погрешното време. Но вярвам, че насилието може да бъде спряно ефективно само с действия, а не с молебен, баене или научни семинари.
Вярвам в активното добро, а не в добрите намерения(знаем къде често водят те).
Вярвам в духовността на отделния човек, а не в духовенството ни(то е заето да заклеймява вампири в литературата, а не вампирите на прехода, които изсмукаха тонове млада кръв).
Вярвам на интелектуалеца, а не на интелигенцията ни(тя от десетилетия насам винаги има по-неотложни задачи от това да е с ясна обществена позиция и да я артикулира разбираемо).
Вярвам на учителя, застанал до учениците си( не на събранията в учителската стая).
Вярвам на майката, която чете на детето си.
Вярвам на ченгето в униформа, със заплата от 500 лева, бременна жена и гарсониера под наем. Не вярвам на корумпирания му началник.
Вярвам на децата ни.
Вярвам на журналиста с честно разказана история, не вярвам на работодателя му.
Вярвам на лекаря, не на болницата.
Вярвам на съвестта на прокурора и на честта на съдията -- не толкова на съдебната система.
Вярвам, че всеки има нужда да вярва, че нещата са все още обратими, че не е прекалено късно, че има надежда за нас и децата ни.
И пак се сещам за Черното Ване, който, като се напиеше винаги мърмореше ето това: “Ш’ ги фанат. Ш’ ги фанат. Сичките ш’ ги фанат.” Ние, дечурлига наоколо: “Бат’ Ване, кажи, ш’ги фанат ли ?” Той: “Как ня’а ги фанат, момчето! Ш’ ги фанат, ‘сичките ш’ги фанат.” Никой от нас не мечтаеше като порастне и да бъде като него. Тогава престъпниците бяха лошите. Срещнах Ването години след като “порастнах”- беше се смалил, нямаше предни зъби, беше с опикани панталони. Не ми даде сърце да го питам пак дали “ш’ги фанат” или са ги хванали. Самотник, отритнат от обществото и оритван от властта, той се бе превърнал в карикатура на себе си, на това от което сме се страхували всички.
И сега, преди довърша този текст, кой знае защо ми се прииска да разбера какво е станало с моя герой. Звъннах на Таджика(приятел от предучилищната) да го попитам.
“Как пък се сети сега за Черното Ване?” смее се той.
“Кажи какво става с него.” Настоявам аз.
“Ами, какво да става – умря.”
“Как така умря?”
“Така. От пукница.”
Няма да си кривя душата – не ми домъчня за Черното Ване, просто не изпитах нищо. Ще ми се обаче да вярвам, че освен завидните си побойнически умения, този образ е имал и някаква пророческа дарба. Не знам дали ш’ги фанат всичките, но ми се струва, че вече гонят някои от тях. Все отнякъде трябва да се започне.
22.12.2010
28.01.2010 19:16
Майтапа настрана - не знам дали ш'ги фанат, ама аз няма да ги чакам - ще заминавам за Канада. И също като тебе ще гледам с по-топли очи на ставащото тука, така е, когато си надалече, случващото се в родината ти става по-мило, но когато си в БГ, болката и безсилието пред случващото се са смазващи понякога...
Жалко е, ако 13 години по-късно, "болката и безсилието пред случващото се" , а не жажда за приключения или нови бизнес възможности ни разпръскват по света.
03.02.2010 11:29
Всичко добро и успех.
Още веднъж - прощавайте за спама под статията.
