Публикувана първо в "24часа" :  www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=374145
За счупените прозорци на прехода

Захари Карабашлиев

Преди няколко години, точно в един такъв февруари бях в България по работа. Заклещен обаче от снегове и студ цяла неделя, направих нещо, което не правя - прекарах вечерта пред телевизора. Спомням се, че гледах “Всяка неделя”. От една страна имаше репортаж от болница и журналист опитваше да разговаря с лежащ и опакован в бинтове човек, който се оказа сериозно ранен полицай. От другата страна, в студиото, Кеворк Кеворкян бе поканил тогавашния министър на вътрешните работи, не се сещам името му. Накратко, случаят, доколкото съм го запомнил бе следния – малцинствена група от някакво сухиндолско село изтръгнали пистолета на полицая пред кръчмата и му счупили главата от бой, а неговият колега отсртани бил в дилема дали и как точно да употреби своето оръжие. Това - по време на дежурство. Кеворкян задаваше един от друг по-безмилостни въпроси на министъра, а министърът мрънкаше, усукваше и не даваше категоричен отговор на това дали е трябвало полицаят да употреби оръжието си или не е трябвало. Тогава, спомням си, докато гледах полицая със счупената глава, си мислех и за теорията на счупения прозорец. Тя е позната на мнозина, но тук ще я спомена набързо.

През 1982, двама американци, политологът Джеймс Уилсън и социологът Джордж Келинг публикуват в списанието “Атлантик Мънтли” статия със заглавие “Счупени прозорци”*(връзката е под материала), в която между многото примери дават и този: да си представим сграда с няколко счупени прозорци. Ако те не се поправят  своевременно, някой ще счупи още няколко прозореца. По-нататък сигурно ще бъдат счупени и останалите, хора ще нахълтат в сградата, ако не е населена, ще се мотаят там, ще палят огньове, ще вандалстват и т.н. Подобен е случая с боклука по тротоара. Ако не се почисти навреме- събира се още боклук и още и още. Статията е написана на достъпен език в популярно списание, адресирана към масовия читател – не е скучен доклад, четен на научен семинар. Тя е посветена на безредието и пряката му връзка с престъпността. В нея се повдигат важни въпроси за ролята на полицията, за недостига на полицейска сила, за правомощията на патрулиращите, за това как е най-добре да се обикалят кварталите- в автомобили или пеш, за доброволните отряди и участието на гражданите в борбата срещу престъпността. Накратко, авторите лансират тезата, че успешна стратегия за борбата с престъпността е да се поправят проблемите, докато са малки. Да не се оставя безредието да ескалира в престъпност с мащаб, който не е ясно как ще бъде овладян. Счупените прозорци, изпонадрасканите стени и замърсените тротоари са сигнал, че безредието е добре дошло, че престъпното поведение е допустимо. Статията се превръща в манифест, а наложената от авторите метафора е повече от печеливша. Няколко години след публикуването й, единият от нейните автори е назначен за консултант към новата управа на един от най-престъпните градове в Америка – Ню Йорк Сити.

Теорията на счупения прозрец е проста. Точно затова и работи. Борбата срещу престъпността започва с акции срещу безредието, с наглед незначителни неща- с графитите по стените, в метрото, с гратисчиите от обществения транспорт, с дребните престъпници, вандалчетата по спирките и малките дрога-дилъри, дори досадните миячи на автомобили по светофарите. Предприемат се драстични мерки срещу най-ниския и най-видим криминален контингент. Започват сериозни арести.

Горе долу по същото време, отново в Ню Йорк, един амбициозен, умен и агресивен прокурор на име Рудолф Джулиани започва и войната срещу петте клана на Мафията. Води я безмилостно. Спечелва я. Когато спечелва и кметското място на изборите, Джулиани прегръща и прилага силово теорията на счупения прозорец. Деветдесетте години са времето, когато Ню Йорк се превръща от столица на престъпността, в една от столиците на света, в най-желано място за живеене, в най-безопасния град, по чиито улици аз съм както замръквал така и осъмвал многократно.

Факт е, че в един неизподраскан град с неизпочупени прозорци и  неизпозамърсени с боклуци тротоари, ние се чувстваме в по-голяма безопасност, отколкото в прерийно обрасли междублокови пространства, из които вият кучета. Подчертавам “чувстваме”, защото личната ми статистика говори следното:  в мрачната, “мутренска” България на деветдесетте са ми крали колата. Но и в “безопасния”, скъпичък квартал, в който живея в Калифорния са ми крали колата. В България ми я намериха избушена и изоставена в едни русенски ниви. И тук я намериха по същия начин на един безлюден паркинг в Ел Кахон. По начина, по който миришеха вътре и двете коли и както изглеждаха – макар на десетки хиляди мили и десетина години една от друга - имах чувството, че едни и същи мърльовци са го направили. Истината е, че са същите. Да, с различни ЕГН-та, раса и националност, но със същите номера. Няма нищо кой знае колко уникално в поведението на дребната престъпност – тя е навсякъде еднакво неприятна. Просто всеобщото усещане за безопасност в някои части на света е по-високо от други. След Ню Йорк, теорията на счупения прозорец с годините започна да се взема под внимание и в други американски градове, а и в други държави(Холандия например), изучава се и се преподава в университети, говори се за нея. Естествено е, както всяка теория, тя да има своите опоненти – и теорията на относителността ги има. И е ясно, че с теории не можем да блиндираме апартаментите си. 

Но мисля сега за пропуснатите шансове. Преди 20 години счупените прозорци не бяха чак толкова много. Не им обърнахме внимание, не ги поправихме, както това се случи в Чехословакия или Унгария, за да продължим напред, имахме все по-важни неща. Счупените прозорци се превърнаха в счупени крака, в  счупени глави на полицаи, в счупено народно доверие. Управляващите по това време бяха заети с политиканстване, политиците с прекоалиране в една от друга по-неуместни  комбинации, а ние, останалите – в оцеляване. Как въобще можехме да мислим наедро, като нямахме дребни да си платим закуската? Не започнахме ремонта на прозорците и преди 10 години. Някои от нас напуснахме страната, други останаха, голяма част претръпнаха. Факт е, че политиците изоставиха народа да се оправя сам с безредието, а то прерастна в престъпност. И голяма част от управляващите от времето на Прехода ще останат в историята не с предателствата си към цветовете на тази или онази идея, а с предателствата си към България. Вярвам, че толерантността на всеки управляващ спрямо престъпността е държавна измяна. Нямало е, няма и не може да има задача по-важна, за който и да е народен избраник, от задачата да е на страната на доброто. Затова обаче се иска ясната и категорична народна воля. Ако такава не е упражнена активно, както чевръсто могат да хващат лошите, така и бързо могат да ги освобождават, поради “липса на доказателства”.

Връщам се отново на полицая в болницата и на министъра в телевизионното студио. Не знам за тях, но мен ме беше срам да гледам. Никое ченге няма нужда от министър, който се страхува да застане зад гърба му. Никой данъкоплатец няма нужда от ченге, което се страхува да употреби оръжието си. Престъпността е част от нашата човешка природа, от инстинктите ни за оцеляване, от колективното ни израстване като вид. Справянето с престъпността е  процес, а не крайна цел. Престъпността не може да бъде спряна, както не може да бъде спряна и ентропията, ние просто трябва да се справяме с тях.

 Трагедията и красотата на това да сме човеци е именно в това – да продължаваме да се справяме с безредието в нас и извън нас, да продължаваме да поправяме прозорци.

                                                                                                                  Февруари, 2010
----------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Статията в Atlcantic Monthly:  http://www.theatlantic.com/doc/198203/broken-windows

 

 

 

 

 

Здравйете , днес дадох Вашата книга 18% сиво на една колежкаи и казах, че и завиждам за удоволствието което и предстой. Благодаря , че Ви има.

Интересна статия...През т. нар. преход някой имаше полза от съществуването на счупени прозорци. Нещо повече, казваше че ще ги смени, а вместо това продължаваше да чупи нови. Ползата - стъкларят си създаваше работа и бъдещи приходи. Заблудата - собствениците на сградата бяха уверявани постоянно, че новите прозорци са по-здрави и по-качествени. Грешката - собствениците на сградата сменяха стъкларите, но всички те правеха едно и също - чупеха. Поуката - да, прав сте, спирането на чупене на прозорци е процес, а не крайна цел. Процес, окъпан в моралните ценности и култура на едно общество. Затова процесът някъде е по-бърз, а другаде продължава с десетилетия...

бате краси джамджията

Явно съвсем не случайно прочитам /а ти написваш/ тази статия сега, благодаря, Заро. 100% съгласна:)

Меми

Много точно. Отнася се за всяка хубава книга. Подаряваме я с голяма доза съжаление, че за нас първият път е минал.

Не сме си поправили навреме прозорците? Не съм съгласен! Ние ли трябва да ги поправяме?
Не сме изритали навреме (т.е., моментално!) тези, които отговарят за състоянието на сградата!
Сигурно, защото не ни остава време от политически купони и махмурлука след тях...

Привет, изключително удоволствие изпитваме, аз и моето семейство, когато прочитаме нещо, написано от вас. Пожелавам на всеки, който ви ''прочете'', след като прелисти и последната страница на ваша книга или постинг, невероятното изражение на лицето, а именно / притихнала физиономия и леко отворена уста /. Колкото до счупените прозорци, ми те ще продължават да ги чупят и знаете ли защо, защото няма как да сравниш Руди Джулиани с Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакс, Станишев и сегашният ''куотърбег'' Борисов. Та самият Костов, си потъпка ценностната си система, само и само, сега да е в парламента и да издухва пагоните на ''генерал'' Борисов. С такива държавници...толкова, дай боже след време, да дойдат и такива, като Джулиани или пък, като героят на ''Елиът Нес'', който е заковал Ал Капоне, защото сегашните ми приличат на анимационни лъвове. Благодаря и съм горд, че Ви има !

Аз изобщо не съм съгласна! Престъпността, такава каквото е в България е част от процес, процес, през който е минала и слънчевата Ви Калифорния, огромният Ню Йорк и потъващата Холандия. Навярно сте забелязали, че процесите в България се случват с около 20-30 години закъснение в сравнение с УСА, т.е. и нас ни очаква моментът, в който ще бъдем просто дебала затъпяваща нация омагьосана от синия екран. Но докато това се случи, предлагам просто да се насладим на удоволствието (често и неудоволствие), да бъдем граждани на една държава, в която неща се случват всеки ден дори и на обикновения човек (а не просто на екрана).
П.С. Книгата Ви 18% Сиво е невероятна, поздравления!

Не съм много съгласен, че теорията за счупения прозорец не се прилага у нас ... :) Тя се прилага, но "по- малко по- различен начин":
- в началото на прехода теорията се прилагаше в смисъл- да съборим сградата, и като построим нова ще сложим прозорци с модерната по времето на зараждането на тази "школа" алуминиева дограма (да не им е уроки, ама добре се справиха със събарянето, за другото не стигна мандата) ... ;)
- после се появи "нова школа"- ще запазим сградата, ще ремонтираме прозорците, като за ремонта ще обявим обществена поръчка (пък там си знаем ...развихриха се Батко, Чичко, Калеко, Шуринайко и прочие рода, ама пък роднини сме, ще си помагаме, няма как).
- в момента се прилага "третата школа"- ще изловим тези, които май са чупили прозорците, и едва след това ще викаме джамджиите да ги оправят (ама дали ще има нещо за оправяне- на кой му пука) ... :)