Публикувано в "24 часа"
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=477778

КАКВО СЕ СЛУЧВА С БЪЛГАРСКИЯ ТЕАТЪР?

 

Захари Карабашлиев

 

В една априлска вечер на 1865, малко след кървавата американска Гражданска война, президентът Линкълн, съпругата му, един млад офицер и неговата  годеница отиват на театър и сядат в ложата отдясно над сцената. По време на представлението, много известният тогава актьор Джон Уилкс Буут, въоръжен с кама и пистолет се промъква в президентската ложа, застрелва Линкълн в главата, ранява с камата офицера, който седи до него и скача на сцената, счупвайки крака си. Верен докрай обаче на актьорския си инстинкт, Бруут, се изправя пред публиката и пламенно извиква “Sic semper tyrannis”, преди да изчезне куцайки през задния вход. След убийството, правителството на Щатите одържавява сградата, като плаща на собственика й Джон Т. Форд 100 000 долара.

Доколкото знам това е първия, а навярно и последен случай в историята на САЩ, в който държавата се превръща в собственик на театър. И това се случва не за да се поставят там най-добрите представления. Напротив. Прави се, за да не може никога повече тази сграда да се използва за развлечение на публиката.

Правителството на Щатите не иска да има нищо общо с финансиране на изкуството, а изкуството – с държавната бюрокрация. Министерство на културата не съществува. Не че изкуството няма обществена подкрепа. The National Endowment for the Arts, например е държавна агенция, заета именно с това. По думите на нейния директор, американския модел за подрепа на изкуството е децентрализиран, гъвкав, комплексен. Той е различен от този в Европа, Китай и Мексико, където системи централизирани в министерства на културата предвиждат стабилно финансиране на изкуствата, но “...са изложени на риска да разделят културния свят на вътрешен и външен... вътрешните получават много пари, а външните биват маргинализирани.”* Американският модел е различен. Той комбинира федерални, щатски и местни правителствени организации, частни лица, корпорации, фондации и т.н. Този модел обаче има една особеност – да подкрепя само “excellence in the arts.” Т.е. само най-добрите. Както във всичко останало, американците са готови да подкрепят само отличниците. И ето парадокса – подкрепата идва за тези, които нямат нужда от подкрепа, а неуспелите не получават нищо. И се сещам за притчата, която Христос разказва на учениците си – за талантите, господарят и слугите (Матей, 25:14). Няма да я преразказвам отново тук, само ще припомня, че в нея един господар наградил предприемчивите слуги – тези, който рискували и спечелили. А онзи слуга, който нищо не свършил с таланта си наказал. “На който има, ще му се даде и преумножи, а който няма- ще му се вземе и това, което има.” Ето така завършва тази притча и както обикновено, милостивият Исус е прав.

            С две думи, идеята за държавен театър в Америка е абсурдна. 

Как стоят нещата в българската театрална гилдия? Може ли театърът ни да съществува независим от държавната бюрокрация? Вълненията около предстоящите “антикризисни мерки” следя оттук всекидневно и донякъде изживявам като свои. Имам приятели актьори, режисьори и писатели и в България и в Америка, а и както всички знаем, кризата започна не отдругаде, а точно откъдето пиша тези редове.

Ето разликата между рецесия и криза: когато съседът ти остане без работа – рецесия. Когато ти останеш без работа – криза.

Съкращенията в калифорнийския бюджет засегнаха и моето семейство – съпругата ми, която преподаваше и в университет и в колеж остана изведнъж без  преподавателско място. Безкрайните месеци в търсене на нова работа ще запомним дълго. Криза. Аз самия съм оставал без работа и в България и тук. Знам много добре какво е да се събудиш сутрин без план как точно ще мине деня ти. Състраданието ми към всички съкратени от театъра, уволнени или с намалена заплата, е истинско. Но има един друг глас в мен, който казва: а как се стигна дотук?

Майка ми твърди, че за пръв път ме усетила в корема си в театър – гледала “Рози за доктор Шомов”. Нямам спомен дали съм се опитвал да ръкопляскам, или съм негодувал – все  пак са минали 42 години. Струва ми се обаче, че оттогава до днес, системата в българския театър е същата. Толкова неща се промениха за тези години, а една от най-прогресивните културни институции – не? Ако е така – има нещо гнило в тази работа. Истината е, че българският театър в момента страда от кръвосмешението, което е култивирал десетилетия наред.

 

Но – някой ще каже – сега не е времето за промени. А кога е време за промени? Утре? Все туй наше вечено утре, утре? Нали именно това отлагане на промени доведе до точно това състояние. Знам, че има директори на театри, в чиито корави комунистически черепи, мисълта за промяна е ненавистна мисъл, мисъл прокобна и черна. Но трябва ли доброкачественото, умно и трудолюбиво у многото чудесни актьори и актриси, които познавам в България да линее? Българските актьори и актриси, сценични работници и режисьори имат нужда от много повече от това просто да не им се намалява заплатата с едиколко си процента.

Какво следва сега? Аз самия не знам къде е истината. В българския театър се натресох някак с две и половина поставени пиеси, но пък никой не ме оставя да забравя, че съм непоканен. Въобще, фигурата на драматурга в България е някак нелепа. Какво да се прави с този човек? Хубаво е, че е написал пиеса, но какво да правим с него? Нека си вземе хонорара и да не се бърка. Най-добре е, разбира се да е умрял, така няма защо да се съобразяваме с него. А той, не щеш ли, хем писал, хем – жив, а и има мнения по разни важни въпроси.

Ето какво мисля аз. С времето всичко неестествено и изгъзурчено ще си отиде или ще остане привилегия за малцина избрани, които ще се наложи да си търсят субсидии не от данъците на “простолюдието”, а отнякъде другаде. Good luck! Мисля, че театърът, най-сетне ще започне да се връща към себе си, към първичното и най-съкровеното. Мисля, че българският театър ще започне и да се заглежда в българската драматургия, не просто по задължение, а и донякъде с очакване. Защото и най-рекламираното телевизионно “реалити” не може да замести онова друго живо “реалити”, което може да ти даде сцената. И публиката знае това. Мисля, че колкото по-глобален става света, толкова по-мил ще става театъра за всяка отделна нация.

 

Глава XVII на “Под игото” е посветена изцяло на представлението “Многострадална Геновева” разиграна в мъжкото училище на едно фикционално градче. Иван Вазов след като преразказва с умение и хумор съдържанието на пиесата добавя “Тази наивна и трогателна концепция беше разплаквала всички баби и невести в града. Геновевината легенда помнеха и днес всичките, а много госпожи знаеха наизсуст драмата... Ето защо довечерашното представление вълнуваше от много дни обществото. То го очакваше нетърпеливо, като някое голямо събитие, което щеше да внесе приятно разнообразие в монотонния живот на Бяла черква. Всичко се тъкмеше да иде на театъра. Богатите госпожи приготвяха премените си, а сиромахкините продаваха на пазара преждата си и тозчас си купуваха билет, за да не би парите да идат за сол или сапун.” Тук следва да припомня, че именно от сцената на читалището, в самия край на успешното представление от сцената, зазвучава революционната песен “Пламни, пламни ти в нас любов гореща”, която запята от актьорите е подхваната и от пубиката. “Песента цепеше въздуха, разпаляше и опияняваше сърцата... Всички, които знаеха песента, запяха я - и мъже, и девойки; тя сбра всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна към небето, като молитва.” Макар и рожба на Дядовазовото въображение, тази сцена е всъщност много реалистична. Българското Възраждане е дълбоко свързано с читалищата и “театрото”. Европейското Възраждане също. Американската идентичност – съвсем. Историята на цивизацияата въобще – с драма сме дошли, с драма и ще си отидем, по дяволите. Хората са играели, още преди да се научат да говорят, децата играят далеч преди да са ги облъчили със Станиславски.

Четох наскоро едно интервю на Мариус Куркински, в което той разказва как като дете на село ‘правел театър’ за баба си и дядо си и за съседите. “Започнах да импровизирам монолог. Тръгна от Чудомир – “Не съм от тях Како Сийке”, и започнах да измислям текст, на който хората не спираха да се смеят. И усетих как отлепих, видях къщите, керемидите... След час, час и и половина, една лекарка казала да излязат да ме приберат... миха ми лицето, водиха ме на някаква жена да ми бае. Тогава си казах: ‘Ето така се играе – да си обзет от такъв вихър.’ “ **

На българският театър сега му трябва вихъра на Мариус Куркински, лудостта на Камен Донев, силата на Снежина Петрова, всеотдайността на всеки работещ Актьор и Актриса, не мога да ги изброя тук сега. 

Истинският артист няма нужда от Министерство на културата – той/тя ще се оправят и без него. Министерството на културата обаче има нужда от таланта на истинския артист. И трябва да намери формулата, в която труда му да не отива нахалост, а да е “на полза роду” и добре възнаграден.

Мисля, че в това трудно време, театърът в България не бива да влиза в ролята на жертва и на подсъдим. Театърът в България може и трябва да се държи като силен и опитен актьор: изправен гръбнак, лице към публиката, добре артикулиран и пестелив в жестовете си. Всичко, което той всъщност владее отлично.

............................................................................................................................................

* http://www.nea.gov/

** Спсание МАХ, ноември 2009

 

Хубава статия. Само че докато Куркински и Донев пълнят салоните, това далеч не може да се каже за всички. Въпреки че и те, останалите, имат своята публика. И ако Америка не познава друг модел освен подкрепа за отличниците, България не познава друг модел, освен подкрепа за всички. Преходът от втория към първия труден, при това има вероятност да се премине от подкрепа за всички към подкрепа за никой. Което е по-лошо от подкрепа за всички.

... много е възможно. За жалост- много възможно.
З

Много ентусиазъм! Браво!
Но Америка, драги, е съвсем друг свят. С различни традиции, в т.ч. и културни, с различен... морал. Толкова.
Що се отнася до българската драматургия: съвсем наскоро бях на театър - български драматург, талантливи артисти, но... нямаше театър. Защото нямаше пиеса - някаква налудничава псевдомодернистична абракадабра... Спирам до тук.
Не искам да обидя никой, пази Боже! Но ако аз, който се смятам за средно интелигентен възприех театрото така, какво остава за по-неизкушения зрител?
Успех.

Но не съвсем. Да, пазарният принцип ще оттърве театъра от интелектуалните пръдни, но как ще борим тогава чалгакултурата? Само с концерти на АЦ/ДЦ няма да стане. Мисълта ми е, че един театър в София или Варна ще се издържа от постановки, дори, мисля, ще печели добре. Но трябва ли да се затварят театри в провинцията? Аз като расла далеч от столица и море ще кажа, че дори едно групово посещение на театър с класа може да направи чудеса.
Спомням си навремето заведох братовчедка си от далчечната провинция на представлението на варненския театър "Черна дупка". Тя беше на 15 и така се впечатли, че в крайна сметка завърши актьорско майсторство.
Дори едно дете да се спечели за каузата в името на културата, прави успешна цялата идея за държавна издръжка на изкуството.
За това намирам кощунствено да се побликуват в национален ежедневник подобни изказвания. За което, разбира се, Вие нямате вина. Просто пазарна икономика :)

Здрасти Захари,
аз лично много се радвам, че се натресе в театъра и модерната литература в България :)
Относно театрите - смятам че си напълно прав за кръвосмешението. Актьорите също много добре го разбират, и също от тях зависи да са по-дейни за да се поставят нещата на мястото им. Не е достатъчно "да си обзет от такъв вихър". Преди това давещите се трябва да разрешат проблема с давещите се, нали така? :)

Здравейте!
Ценя много Вашето перо и мнение и затова искам да Ви попитам... Необходим ми е съвет и помощ!
Написах пиеса, но как да разбера дали има качества... към кога да се обърна, къде да я изпратя...
Благодаря Ви предварително!!! Надявам се на рамо...
Тина

Здравейте!
За пиесата... Опитайте с конкурси- Шумен, Плевен, Театър 199... Сега има нов конкурс към Театър София - вижте подробности в сайтовете.
Успех Ви желая!!!

С най-добри чувства,
Захари

Твърдо не съм съгласен. Мисля, че всички разбрахме АМЕРИКАНСКИЯТ МОДЕЛ НЕ СТРУВА не виждам защо трябва да ги копираме за щяло и нещяло. Америка не е страната на безкрайните възможности, не знам дали остана здраво мислещ човек който да не го е осъзнал. За бога ТАЗИ СТРАНА няма икономика!!! Аз съм на 18 години и преди 2 месеца завърших училище(учих в икономическо училище) и смело мога да кажа, че със скормните ми знания от българското средно училище всеки нормален човек ще достигне до извода че АМЕРИКА няма реална икономика. Тази страна от самото си създаване няма 1 ден в който да не е във война. Много е просто цялата й икономика се базира върху войните. БЕЗ войни тя е нищо. Замислете се и ще го разберете. Не мисля че тук е момента да обеснявам защо. А това че там има безкрайни възможности пак е глупаво твърдение там обикновенно се получава следната ситуация "- Искасш кола, къща, хладилник, печка и така нататак?" следва отговор "- ДА ДА ДА !" и накрая се озоваваш с 50 годишен кредит който изплащаш доживот и си работиш като пчеличка без грам замисляне че можеш да постигнеш нещо повече пък дори и в нашата кална България. На 18 години съм и не смятам никога да напусна страната си най-малкото ще ми бъде много по лесно тук. А колкото до театрите как може да вземаме акъл за културата при положение че америка имат едва 500 годишна история.... да законите им са ясно уредени едвали има корупция, но това не ги прави ДЪРЖАВА ПРИМЕР. Аз лично съм от Варна и не съм усетил някаква липса на театри, реално винаги мога да отида, но се забелязва и нещо друго да се замислим за хората който едва свързват 2 края дали ходят на театър... не мисля. Доста хора са се лишили от това удоволствие, напоследак наблюдавам една тенденция като че ли театъра се превърна в едно забавление за по заможните хора. Разбира се това е лично мое мнение и не бих желал да натоварвам никой с него.

Всичко зависи от поставените цели......ако целта е създаване на масово изкуство с пропагандни функции, системата на държавните хранилки е изпитана, въпреки, че и американските отличници с удоволствие хапват държавните(или нечии други)поръчки.Но има и друго.....Вежди Рашидов е доказан творец.Христо Мутафчиев и той е творец, ама на по-ниско ниво(примерите,простете, са произволни).Защо у нас един добър скулптор е по-известен(и богат) от един добър актьор?Ами,защото,за да се прояви и съответно оцени таланта на актьора, е необходимо да има театър,трупа,пиеса,публика,ако щете- и то не веднъж.....Докато скулптурата на Рашидов просто е по-лесно продаваем продукт.Затварянето на държавните хранилки в театъра ще спести много несъмнено нужни пари, но и ще загроби безвъзвратно много таланти,които просто няма как да продадат таланта си.
На мястото им съвсем естествено ще дойде чалгата.
Ако знаех изход.....ама не знам.