Прочетен: 7448 Коментари: 9 Гласове:
Последна промяна: 25.04.2007 01:13
Намирам адреса лесно. Единственото място за паркиране на тази улица е между очукана сива Тойота и бял двайсетгодишен пикап без предно стъкло.
Сигурно наоколо някъде има католическа църква- мисля, докато гледам групичките добре облечени мексиканци, които си махат за довиждане и влизат в колите си. Неделя е. Великден в Санта Моника. Миналия Велиден. Преди да изляза от колата, вдигам прозорците догоре и заключвам волана с “бастун”. Не че имам нещо против квартала, но не го познавам.
Познавам Макая Макбий- затова съм тук. Навън е топло по онзи пролетен начин, мирише на цъфнали дървета, небето е синьо, облачетата бели и перести, а сградата в която живее моя приятел е дрисливо жълта. Бутам вратичката, влизам, минавам пред едно ръждясало барбекю, намирам врата с номер 12 и чукам. Потискащото на американските апартаментни комплекси е, че нямат звънци. Защо нямат звънци? Аз се чувствам много по- закъсал, ако почукам на нечия врата, вместо да позвъня като възпитан човек. Но- нека да съм честен- възпитани хора не трябва да живеят в такъв комплекс като този, за който става дума тук.
И все пак- какво правя тук?!
Миналата година по това време бях изпаднал в онези дупки, от които човек се измъква винаги или с тежки настроения или с нещо за разказване. И с неизменните финансови ъперкъти. По това време останах без една от работите си, които така или иначе ме правеше нещастен, останах без ангажименти(фотографски) и без някои приятели, но с доста ирационалното чувство, че може би сега е момента да видя докъде мога да я докарам в Холивуд. От 4 години живеех на час и половина от Столицата на излюзиите, а още не можех да събера сили и опитам късмета си там. Както казах, бе Великден и като всеки православен человек и аз трябваше да отида и целуна кръста, но по това време бях малко сърдит на света, на всевишния и най-вече на себе си, така че вместо да отида на църква, подкарах колата към Лос Анджелиз да видя какво прави моя приятел Макая и няма ли да ми помогне той да взема някакво решение за своето бъдеще. Общо взето- надявах се да се случи чудо по Великден и нещо да ми просветне.
Макая е огромен, риж човек, който не яде месо, не пуши , не пие, нямам сведения да има сексуален живот, нито каквито и да е пороци освен този да пише от сутрин до мрак. Макая пише сценарии(нито един продаден), романи(нито един публикуван), разкази(нито един на бял свят) и какво ли не още...
Чукам по- силно на вратата. Макая най-сетне отваря. Облечен е с хавайска риза, подгизнала под мишниците му в локви с големината на язовир Доспат, и спусната над корема му(чудно защо дебелаците си мислят, че търбусите им са по- невидими, ако връз тях се спуща риза на цветя), надолу е с къси панталони, изпод които се подават космати нозе, настъпали чифт обезобразени джапанки. На главата е с бейзболна шапка и значка.
-О-о-о-о-о, Зак... Влизай...- Казва кашалота и прави опит да ме ме прегърне. Аз успявам някак да запазя суверенитет.
-О-о-о-о, Макая... Трябва ли?- Казвам, но все пак влизам... Ще бъда кратък, за да продължа по същество. Апартамента прилича на гъз. На болен гъз, ако трябва да съм кратък и точен. Единственото по- чисто нещо в него е бял лаптоп. Понечвам да видя какво е изписано на отворения му екран, но Макая чевръсто го склопва. Или е порно или е сценарий, мисля си. И двете няма да стават за четене.
- Кафе?- предлага домакина.
-Айде навън.- Предлагам аз и излизам. Той се съгласява, деня е чудесен, ще отидем до Санта Моника Булевард, ще се разходим... Скачаме в неговата кола( стар Сатурн), за да не ходим с две- паркинга е винаги проблематичен в Санта Моника. След няколко мили започвам да подозирам, че Макая е в твърде лошо настроение. На изхода за Санта Моника ми става ясно, че е повече от това, което съм допускал. Докато паркираме се уверявам, че човека е в тежка депресия.
-В тежка депресия съм.- Казва Макая, докато заключва колата и после опитва да извади ключа, който заяжда. Ама каква депресия бе хора, мисля си аз. Аз имам нужда от помощ, затова съм си грабнал гъза и вместо на църква съм тук. Имам нужда някой да ми каже какво да правя с живота си, къде е мястото ми, някой трябва да ми помогне, нали така... Всеки има нужда от помощ. Макая познавам от 9 години, още от времето ми в Охайо. Тогава той събра сили и единствения си добър сценарий и дойде в Холивуд да се пробва. Уговорката бе, като се оправи той и аз да се появя. Аз дойдох със семейството си в Калифорния, но се заселихме в Сан Диего, в долния ляв ъгъл на Америка, на час и половина от Холивуд и се позаседяхме там повече отколкото трябваше. Великден бе добро време да опитам променя това статукво...
В депресия бил Макая...
Тръгваме по булеварда покрай морето. Пълно е с хора. Музиканти, артисти, клоуни, ди джеи, мимове, певци, танцьори и всякакви идиоти са изпонаизлязали днес да покажат кой какво може... Кой какъвто талантец има, днес го е изкарал на показ и го е изпружил на мекото калифорнийско слънце. Нагоре- надолу щъкаха един от друг по- красиви и надарени хора, всеки готов да продаде душата си, за минутка екранно време. В Санта Моника всяка сервитьорка е актриса, всеки барман- сценарист, всеки таксиметър- шоумен... Когато си в кофти настроение- забелязъл съм- гледката на забавляващи се хора никак не помага. Напротив- забива те по-дълбоко там, където си.
Заради светлата, уязвима кожа на Макая, не можем да стоим на слънце, затова вървим по сенчестата страна на улицата. Шума е невъобразим, но успяваме някак да поприказваме. Оказва се, че неговите неща никак, ама никак не вървели. Наскоро се е провалило нещо с някаква продуцентка, която уж харесала една от романтичните му комедии, и едва ли не се задвижила машината за филми, но изведнъж спряла да му се обажда и той скърбял и т.н... И не можел вече да издържа. И май... от цялата тази работа нямало да излезе нищо. Той казва- аз съм добър, но не съм изключителен. А тук трябва да си изключителен. Или да имаш други качества. Или да...
Изведнъж спирам да го слушам, защото вниманието ми е привлечено от група хора, които са направили полукръг около нещо. Приближавам.
Нещото е инвалиден стол, на които стои човек без ръце и крака. Освен това изглежда, че е кривоглед. Пред лицето на този човек е прикрепено приспособление, нещо като малка масичка, на която има канвас и цветни, темперни бои. В устата си, човека е захапал дълга четка, която топва в боите, а после отправя към платното и рисува. Доколкото виждам, това е нещо като морски пейзаж в детско-синьо, с лодка и облачета.
Отстрани има изложени няколко завършени пейзажчета, всяко с някаква цена- дали не бяха по петдесетина долара, нещо такова...
Не можех да откъсна поглед от този човек. Помня как протягаше врата си да достигне до платното, как вените му се издуваха, помня колко мъчително бе всяко едно движение, как пъшкаше страдалеца, докато положи поредната мазка боя, как ръмжеше.
Гледахме с Макая и мълчахме. Този човек физически изстрадваше всяко топване на четката в боята. Този човек живееше, работеше, съществуваше, продаваше това което прави. Около него полукръга от зрители ставаше все по- голям.
По едно време сбутах Макая да тръгнаме. Малко по- надолу по улицата купих фруктов сладолед и минахме на отсрещния, слънчев тротоар. Сладоледа капеше по кокалчетата ми, аз го облизвах, капеше по краката ми и по плочките, но не ебавах. Всичко наоколо ми изглеждаше по- различно отпреди няколко минути... А бях на същия булевард, просто бях минал на отсрещната страна.
След това се разделихме с Макая, и аз забързах към красивото Сан Диего. Оттогава(да чукна на дърво) не помня да съм изпадал в продължителни мрачни настроения. Но тъй като не съм застрахован от такива, реших да напиша тук тази история, за да я прочета, ако те все пак ме сполетят.
Заро
03.04.2007 11:53
п. с. Вчера пропуснах, добре дошъл в блога :)))
03.04.2007 12:12
Ще го следя тоя блог.
Не съжалявам, а се радвам, че те открих! :)
10.04.2007 08:25
Един от първите ми културни шокове в Америка:)